От дълги години България е страна с разместени политически и държавни функции, затова напоследък политиците все по-често бъркат по кой въпрос на коя врата да почукат. Единоначалието във властта имаше своите заявки още при Луканов, Иван Костов и други с по-плаха натура, но при Борисов вождисткият принцип на премиерската република се усети най-осезаемо. Не защото конструкцията се е променила, а защото инструментът "раздаващ порциите" се оказа в по-безскрупулни ръце и по-нискокачествена експертиза. И децата вече са наясно, че сме парламентарна република само на хартия. Това фундаментално разместване на силовите полета в държавното устройство не бе препятствано и нито един председател на парламента не посегна да възстанови нормалния конституционен ред. Произходът на този страх бе естествен. Обикновено лидерите на управляващите партии заемаха премиерския пост и държаха в зависимост или в доволство целия партиен апарат, и често си купуваха идеални части от опозицията. Така



комфортът на премиерската фигура бе гарантиран



Днес 27 години по-късно моделът на управление окончателно е "изчистен" и отношенията се смалиха до формули от времената на детската градина - кой на кого е обиден; кой на кого завижда; кой е ядосан или се е разнежил в огледалото на млад човек от Лондон... Дворцовият етикет на модерната политика в България изглежда сведен до отношенията млад-стар войник от времената на Българската народна армия. Те са елементарни, честолюбиви и безсмислени с ясен уклон към кухнята на поделението.

Т.нар. Изборен кодекс, който мъчително се прокарва, въпреки нежеланието на гражданите е устойчив пример за цялата картина. Иновацията първо бе гласувана с множество недомислия, правни абсурди и практически неизпълними условия. Но мина с ударно гласуване по стахановски, с престой до малките часове в пленарна зала. Недоволството на гражданите бе естествено, а оправданието за неконституционния експеримент бе "националната сигурност". Този благороден елемент бе захапан от



дежурните националисти, които отдавна са преформатирали родолюбието



в партийна идеология, базирана на омразата към другия. Господата Симеонов и Каракачанов стартираха рекламната си кампания като възродители на теленото съоръжение между Турция и България, покрай което свободно се минава. Продължиха кръстоносния си поход с акция срещу стотината фереджета в пазарджишкото гето и употребиха дистрибуторската си мрежа, налагайки общински възбрани в райони, където не са виждали и една бурка. Както се казва, бурки няма, но родолюбци бол. Рекламната кампания финишира мащабно с опит да изрежат правото на българските граждани в Турция да гласуват, защото... не са българи по етнос. Губещ ход няма. Ако номерът мине, той е заради най-величавите българи от Патриотичния фронт. Ако не мине, те са единствените българи на родната ни земя. Ако тръгнат автобусите, ще легнат на граничните пунктове, за да ги снимат телевизиите. Честито на печелившите!

Но разделянето на етносите и техните права ни връщат на едно много опасно място. Тази очевидна за всички причина ни хвърля в дебрите на мракобесието от периода преди Втората световна война. Аргументът, че не ни харесва начинът, по който Ердоган упражнява властта, е безсмислен. Инак ще трябва да правим избори за българите в чужбина само в страни с блестящата демокрация (Чудя се дали трябва да ги правим у нас?!).



А това с националната сигурност блести с глупостта си,



защото нито един ръководител на специалните ни служби за четвърт век не е докладвал, че тя е заплашена заради факта, че в Турция се гласува. А за разлика от рекламните патриоти в тези служби именно с това се занимават професионално и затова получават заплати. Ако на юначния г-н Симеонов му се е сторило, че някоя регистрирана в български съд партия създава такава заплаха, има възможност да атакува регистрацията й, без да занимава с това Народното събрание и министър-председателя. Вместо това той ангажира изпълнителната власт, заедно със законодателната, в производство на закони втора употреба и упражнява натиск върху властта. Ето го поредния пример за очевидно объркване на български политик из дебрите на държавната уредба. Така по инерция и в този случай пътят отведе г-н Симеонов към този, който раздава порциите и упражнява цялата власт.

Колкото до нарушенията в секциите, същият заблуден господин можеше да поиска някой лев в повече от Владислав Горанов за Външното министерство, за да имат ресурс и да увеличат контрола върху честното провеждане на избори в южната ни съседка. Интересно как щатните родолюбци не са забелязали хилядите фалшиви протоколи на последните местни избори в страната. И защо не смятат това за заплаха за националната сигурност и не са се загрижили да отстранят тази опасност над България? Това очевидно не се връзва с омразата към другия, защото фалшификатите се произвеждат (по техните понятия) от етнически българи и са в полза на коалиционен партньор. Явно не ги интересуват и стълпотворенията при предаването на изборните книжа и практическото задържане на български граждани в затворени пространства. Дотук с рекламната кампания на Патриотичния фронт.

Любопитство все пак поражда фактът, че управляващата партия, с лидер



Бойко Борисов, се опитва да си създаде ореол на мъченик,



който, за да запази стабилността на кабинета, прояви склонност да прегази конституцията, а на възмутените българи, дошли на среща, препоръча да ходят да се оправят с Валери Симеонов. Опитът на Борисов да се представи за невинна жертва, подобно на всички други българи, потърпевши от този закон, беше доста слабо театрално представление. Все пак е много сложно да обясниш, че 84 души гласуват заради любовта на Валери Симеонов към ГЕРБ. Още едно объркване се търкаля в публичното пространство като оправдание - поемането на предизборен ангажимент пред 250 000 гласоподаватели на Патриотичния фронт. Българските политици не са известни с това, че обичат да спазват обещанията си. Но би било добре да станат известни с това, че помнят клетвата си при встъпване в мандат в залата на Народното събрание. Там те поемат ангажимент да служат на целия народ, а не на някаква част от него за сметка на всички останали. Иначе по аритметиката на патриотите ще се окаже, че 250 000 е повече от 2 милиона, които живеят зад граница. Не е голям проблем да се препрочете клетвата. Има я в библиотеката на Народното събрание.

Сега сме на старта на рекламната кампания на АБВ. Налага им се за 3 месеца да докажат, че са били опозиция на себе си. Трудна задача, но не неизпълнима. В България всичко е възможно. От ГЕРБ ще изпратят десетина души по телевизиите, които да ругаят АБВ, и те изведнъж героично ще разцъфнат като роза в левия край на дъската.

To be continued