Димо Димов е роден в Любимец през 1938 г. Той е цигулар, камерен музикант, депутат в 38-ото народно събрание, министър на културата през 1990-91 г. и посланик в Дания от 2001 до 2005 г. Професор е по камерна музика. Още като студент през 1956 г. основава квартет "Димов", а през 1984 г. и празниците на изкуствата "Аполония".

---

- Защо когато стане дума за култура, най-напред излиза думата криза?

- Всяко време поставя някого в по-неравностойно положение или той си мисли, че е така. Това обаче не е решаващо за създаване на култура, защото области като музика, живопис, литература и други са самотни като занимание и изискват много вглъбяване в себе си и търсене на богатствата, които светът е създал. А това не става на многобройни събирания и с пари. Когато нещо опира до обществото, което трябва да даде, за да се създаде вид изкуство, а то не дава, тогава говорим за криза. В наше време като кажеш: "Пари", и всеки отговаря: "Няма." На всеки министър на финансите в последните години, като му поискаш пари, казва: "Да, разбира се. Ама кажи откъде да ги вземем." Даже и в най-богатите страни, като стане дума за култура, всички се оплакват. И там се чува: "Ние се борим непрекъснато, за да оцелеем." Така че аз смятам този процес за нормален.

- Добре, но прави ли се култура без пари?

- Да. Човек може да си стои вкъщи и да си свири, да си пише, да си рисува. Единствено ако той иска да продаде продукта, който е създал, тогава опираме до взаимоотношението пари-творец и доколко обществото ще оцени създаденото от него, но и това е субективно. Ако имате една старинна цигулка и искате да я продадете за 5 милиона долара, този, който ще прояви интерес, има пълното право да се усъмни дали тя струва толкова и да не ги даде. А ако ти желаеш да имаш този инструмент, ще платиш и после може да се окаже, че струва много повече. Така е и с продуктите на културата. При оценката на картина на някой съвременен художник понякога митовете, които се създават около него, са по-силни отколкото реалната стойност на изкуството му. И това пак е търговски въпрос. Този, който иска да има, дава много. Старите майстори, които навремето са създавали своите творби, са го правили, за да имат нещо да хапнат и да преживеят, а сега те струват цели състояния. Мнозина техни съвременни художници са умирали в бедност. Като гледаме обаче българското изкуство, сега виждаме колко много художници имаме, които са високо оценени, даже бих казал надценени, но това е ситуацията. Ако прехвърлим това в музиката, ще се види, че един музикант, за да съществува като солист, все пак трябва да има възможност да живее добре и оттам нататък да създава изкуство. Тази минимална застраховка за живота му не винаги се получава. Защо някои наши артисти са бягали от България? Ами бягат, защото като погледнеш перспективата, ще видиш, че и да завършиш, и да си много добър, ти няма да получиш повече, отколкото ти позволява ситуацията в България. Всичко опира до пари. Нашето общество в момента е така направено, че без тези съотношения за материално измерване ние не можем да съществуваме.

- Да отидем на Аполония, вие не я правихте с пари, но какво друго трябваше, та да оцелее 32 години?

- Сложно е да го обясня, но с две думи - любов към изкуството и към неговите хора. Аполония беше създадена с любов към творците - да имат място за изява, а и за публиката, която да получи възможност да се срещне с родните творци. Това беше наша огромна упоритост, която за щастие бе подкрепена от много хора. Винаги сме казвали, че този е най-българският фестивал, защото показва във всеки момент доколко са нашите възможности и развитието на българската култура. Тя дава възможност на тези хора, които са в провинцията, да наблюдават процесите, които се развиват. Това, че за 32 години този фестивал доби такава голяма популярност, само показва, че сме намерили верния път.

- Важи ли същото и за квартет "Димов", който съществува 60 години?

- Да, но там нещата са по-сложни, защото важна се оказа не само любовта ми към камерната музика и възможностите да приобщавам големи музиканти, голямата упоритост и къртовската работа, но и любовта на хората покрай мен и публиката, която видя това. За нашата 60-годишнина зала "България" беше препълнена. Изненадах се, че все още има толкова много хора, които искат да слушат струнен квартет.

- Тук стигаме до това дали държавата е добра към българската култура или обратното?

- В момента културата прави много повече от това, което дава държавата. Човекът, който прави изкуство, е обречен, защото той не може да не твори. Художникът Генко Генков например беше много особен човек. Той търсеше пари само за да сложи чашката пред себе си и предлагаше своите картини още мокри по блоковете. Казваше: "Дай 20 лева, дай 30 лева." Изискванията му бяха дотам да може да съществува в собствения си пашкул. Други обаче имаха много по-големи изисквания и съумяха през годините да се наложат и да получат финансова помощ. Най-тежко обаче е в музиката, защото тя е масово изкуство, търси голяма аудитория и не може да се развива, ако няма публика. Киното пък е още по-особен случай, защото то изисква огромни средства, за да се създаде, техника, която трябва да се купи или наеме, много артисти и статисти, т. е. там е трудно да се намерят средства и затова има коопериране с други страни.

- Страдаме ли от това, че мнозина творци смятат, че България е малка и не могат да се докажат?

- Този въпрос има две времеви пространства - до 1989-а и след това. До промените ние знаехме, че сме малка страна, но политиката на държавата беше такава, че тя поощряваше изкуствата и спорта, за да бъдем равностойни. И се знаеше: "Моето дете, или свири и танцувай, или спортувай, за да излизаш в чужбина." Много от най-талантливите обаче не получаваха тази възможност, защото семействата им бяха еди какви си. Сега изведнъж се видяхме в големия океан, в който малките риби са изядени от средните, а те пък от големите. Този процес, който наблюдаваме навсякъде, на някои може да им се вижда не толкова кръвожаден, но истината е, че борбата е много жестока. И ако искаш да успееш, трябва да си много, много, много добър.

- Кое е по-доброто: да се впишем със самобитност или с интерпретация на вече нещо, наложило се в света?

- Това е въпрос, който засяга художника, композитора, писателя, режисьора. Темата за националното и интернационалното, субективното и обективното се разглежда от гледна точка на съответните взаимоотношения в света. Той, както се знае, търси все повече новости и оригиналност. А те се черпят най-вече от националното изкуство. Преди около век чернокожите в Америка създадоха джаза като свое изкуство. Сега виждаме, че всички националности в по-голяма или по-малка степен вкарват в него своите национални музикални традиции. Специално в музиката сега имаме такова разнообразие на стилове, че те разрешават включването и на национални ритми и те да бъдат витални. Проблемът е друг: Колко от тях ще останат във времето и ще продължат да живеят на сцената, след като мине съответният бум?

- Да приемем ли, че количествените натрупвания водят до качествени изменения?

- Аз не смятам, че законите на философията лесно могат да се пренесат в изкуството. Творецът първо трябва да е с отворени очи за света, да черпи от това, което е създал, но и да има очи, уши и уста, за да покаже на света какво е създал. Много талантливи творци обаче не съумяват да натрупат в себе си толкова знания, от които после да трансформират нещата така, че да издигнат изкуството си на по-високо ниво.