Понеже наскоро отмина празникът 24 май, около който както винаги се интензифицира културно-мероприятийното клъбене, се зачудих какво бъдеще чака т. нар. "културно съзидание". Една от многото посетени от мен като зрител (и понякога участник) прояви беше литературно четене на поета Георги Константинов, организирано от издателя Анго Боянов в Националната библиотека. Поетът прочете вдъхновено, както винаги, нови и стари стихове, беше се събрала значителна публика, която посрещна с уважение и аплаузи рецитала, но не върху това смятам да фиксирам вниманието ви. А върху ето що: накрая се възправи със свое кратко изказване друг поет, доскоро принадлежал към разтегливото понятие "млади", вече попрошарен, притежаващ слава на афористичен и близък до религиозната образност и символика автор. Той зададе на пръв поглед простодушен въпрос. Как, защо стана така, че преди имаше къде да поместваме произведенията си, имаше някаква общност, някаква грижа, пък сега - тц, няма.

Поетът имаше предвид не само публикациите, а факта, че за тях автору се полагаше хонорар, при това приличен. Имаше предвид, че той самият и подобните нему вероятно се чувстват през доста последни години като социални парии, а или са били свикнали с друго, или са чували за такова друго. Самият питащ с възторг приветства демократичните промени в страната и идването на свободата преди четвърт век, очевидно несвързвайки съсловното добруване на арт гилдиите



с щедрия, но включващ и цензура надзор на властта



Нека призная, че подобни въпроси будеха до неотдавна някаква откатна реакция у мен. Дали скорошната кончина на забележителния музикант Васко Пармаков, дали наблюдението ми, че по най-естествен начин огромна част от юношите изпитват нужда от досег с изкуството не само като потребители, но и като създатели, ме кара да си попроменя мисловните си построения. Ще поясня за юношите - срещам се и се сблъсквам с такива - по разни конкурси, покрай близки семейства, в моето собствено, впрочем - също. Отвъд инициативите на много фондации и организации за провеждане на ученически състезания по рисуване, пеене, литературно творчество, различни упражнения по драма, дори писане на сценарий, имам чувството, че съществува и някаква иманентна мотивация за хуманитарно съзидание у всеки млад индивид. Той иска да разбере себе си, иска да клейми, да се възторгва или разнищва в образ, слово или музика този примамлив и коварен свят наоколо...

Е, ще му се това да бъде забелязано и оценено - съвсем естествено, впрочем, желание. Причислявам към този тип житейско настроение дори установения от статистиките факт, че младите имат голям интерес към специалността психология, при все че след завършването й съществува реален риск от трудна реализация на борсата на труда. Ерго, младият човек желае да учи психология не защото е мотивиран от перспективата по-сетне да гребе хонорари от психоанализи и терапия (такава перспектива у нас няма), а защото иска да проумее себе си и другите. Което впрочем искат и т. нар. "млади творци". Но веднъж излезли от силно поощряваните в тази посока оазиси на "детската и юношеската креативност" по училища и студиа, младежите се оказват в обстановка, в която обществото им заявява доста откровено: "ти що не стана инженер, що не стана търговец, що не садиш лехи, като искаш прехрана? Що не се роди богат, в края на краищата, като те бори творческият гъдел, ами си виснал да се оплакваш, с все цигулката и с все четката? Засрами се, бе!"

Няма да скрия, че аз самият съм се включвал в такива назидания, цитирайки хитроумния класик Фокнър, който на въпрос "кога твори" отвръщал: "Пиша, когато навън е лошо времето и не може да се работи в градината". Един вид -



картофите и лукът са къде по-важни



от Йокнапатофа и "Шум и ярост". Днес обаче провиждам следното. Идва бъдеще, в което един-два процента от хората по земята ще са по полетата и нивите, при това оборудвани с автоматика, която само отчасти можем да си представим днес. Градовете ще са все по-мегаполисни, милиони ще живеят в тях, огромната част ще са си полезни един-другиму с обслуга - един ще прави масажи, друг ще разхожда кучета, трети ще сервира кафе... Въпреки това работа в суровия, дядовия смисъл на думата за милиони нито ще има, нито ще искат да работят такава. В онзи все по-автоматизиран свят за ръцете човешки трудът ще намалява - дори у дома. Сега няма да се вторачвам в твърде вероятната възможност големи части от едно такова "безполезно" и живеещо от помощи общество да създават хаос и безредици - индикации за тези неща виждаме и днес - в Лондон, Мадрид, къде ли не.

Сега само ще подхвърля, че в това бъдеще предстои преформулиране на понятия като "арт активност", "културно съзидание", "творчество" и прочее. Все повече люде, освободени от изнурителното денонощно блъскане от сутрин до вечер за простата прехрана, ще се теглят към музите и ще се пробват в общуването с тях, ще се пробват в съзиданието - то и сега това става нонстоп с клипове, колажи и друго какво ли не в Мрежата. Какъв статус ще отредят на тези общества социалните парадигми и държавните икономики не знам, нито тъкмо сега ще повдигам огромния въпрос, свързан с понятието "качество".

Само прогнозирам, с голяма доза увереност, че това преформулиране ще става много неизбежно тепърва - предвид рязкото в исторически план преструктуриране на обществата - навсякъде по света.