"...изобщо не би било пресилено да кажем в деня на Страшния съд, когато всички тайни се разбулват и всичко тъмно се прояснява, че причината, поради която от прасета сме станали мъже и жени, после сме излезли от пещерите, после сме захвърлили стрелите и лъковете и сме седнали да разговаряме край огъня, да пием и да се веселим, причината, поради която сме били щедри към бедните, помагали сме на болните, прокарвали сме тротоари и сме издигали къщи, тоест причината, поради която сме създали някакво убежище и общество насред пустошта на света, не е друга, а тази: защото сме обичали да четем".

Вирджиния Улф, Как трябва да четем книги?

------------------------

От няколко седмици на сайта на МОН вече могат да се видят работните варианти на всички нови учебни програми по литература. И - да вярваме ли - не експлодира за пореден път гневът на обществото, провокиран от "орязването" на знакови за националнокултурната ни идентичност произведения. Каквато и да е причината за това уталожване (банализиране на проблема, емоционално пресищане...), може би вече е подходящ контекстът да се опитаме да разберем какво всъщност се случва с програмите.



Към историята на проблема



Да си спомним как започна всичко. Министърът на образованието от служебното правителство от 2013 г. се разпорежда проектите за нови образователни стандарти и учебни програми, изготвени в рамките на европейски проект по време на управлението на ГЕРБ, да бъдат качени на електронната страница на МОН. Това се случва в момент, в който тъкмо поема властта правителството на Пламен Орешарски. В медиите се появяват заглавия от рода на "Обезродяват България, като изхвърлят Ботев от учебниците" и "Просветното министерство реже "Тютюн" и две Ботеви стихотворения". В публичното пространство се отприщват страхове, негодувание, ярост... В отговор на което министърът на образованието Анелия Клисарова сваля проектите от сайта на министерството. Е, после става лека-полека ясно, че "изхвърлянето" е не преувеличение, а направо дезинформация, но ефектът "...иди доказвай, че нямаш сестра", е вече произведен.

На пръв поглед изглежда, че медиите са виновни за избухналия скандал. Всъщност проблемът е в комуникацията и отговорността за лошото й качество е, разбира се, на управляващите. Ако те (не правим тук разлика между трите съпричастни към казуса правителства) разполагаха с необходимия управленски ресурс, нямаше да изпуснат инициативата и да позволят някой друг вместо тях да задава рамките, в които да се мислят предлаганите промени. А управленският ресурс включва компетентността и да оцениш мащаба на готвената реформа, и да прогнозираш неизбежната защита на статуквото и да я предотвратиш чрез внимателно промотиране на готвената реформа, и да осигуриш подкрепата за промените най-напред на онези, които ще ги осъществят в практиката - учителите... Вместо това МОН първо не посмя да огласи готвените промени, после реши, че те просто сами ще говорят за себе си с безвъпросна яснота, и най-накрая - че информационното затъмнение е най-доброто решение.



Какво (не) гарантира списъкът



Може би като следствие от тези комуникационни изкривявания единственото, което се оказва четивно в проектите за нови учебни програми, е списъкът от автори и техни произведения. Опитите да се насочи вниманието към актуалните обществени и личностни потребности, към чието удовлетворяване са насочени готвените промени, към очакваните резултати от образованието се посрещат в най-добрия случай с безразличие, а най-често - с подозрението, че целта е да се отвлече вниманието от кощунственото посегателство върху заветния Списък. Нека видим в такъв случай какво наистина обезпечава той.

Всеки преподавател по литература и всеки родител, който отблизо внимава в заниманията на своите деца в училище, познава респектиращия обем на литературния материал, предвиден за задължително изучаване по все още действащите учебни програми, например в 10-и клас - "Дон Кихот", "Хамлет", "Тартюф", "Робинзон Крузо", "Граф Монте Кристо", "Дядо Горио"/"Червено и черно", "Шинел", "Бел Ами"... Вярваме ли действително, че всичко това (а то далеч не е всичко!) изчита всеки десетокласник? Макар и сравнително дълъг обаче, цитираният списък същевременно изглежда отчайващо къс, ако го съпоставим със списъка на произведенията, които си струва да се прочетат - и за които не само училищният курс по литература, но и цял човешки живот не стига. И то без изобщо да включваме в сметката онези книги, които предстои да бъдат написани и които, надяваме се, ще четат нашите деца. Дали в такъв случай не е по-смислено да разпределим равномерно усилията си между овладяването на "шифрите" и четенето на "съобщенията", вместо да се фокусираме единствено върху текстовете?



Кое е новото в новите програми?



Ако не списъкът е най-важното, кое тогава е най-значимата новост в новите документи, които имат претенцията да регулират оттук нататък образованието в училище? Като образователна концепция проектът за нови Държавни образователни стандарти и за учебни програми по литература предлага по-балансирано съотношение между предвидените за усвояване теоретични знания и практически умения. Обновата на съотношението знания - умения предопределя намаляване броя на часовете за овладяване на нови знания, респ. - на текстовете за задължително изучаване. Повечето часове за упражнения ще осигурят възможност да се формират, развиват и поддържат дълго - чрез необходимите импровизации, чрез преноси на конкретни "стъпки" в различна "фамилно сродна" ситуация и т.н. - необходимите на вещия читател умения. Повече самостоятелни "умни действия" (както психолози определят уменията) означава по-голямо "овластяване" на ученика (знанието е власт), респективно - повишаване на чувството му за отговорност, в т.ч. и за качеството на собственото му обучение. Идеята е, "учейки чрез правене", учещите да се усетят дееспособни, удовлетворени от това, че всеки път се справят все по-добре. С други думи, да се освободят от чувството за безсилие, вместо да заучават безпомощност.

Повече власт се делегира и на учителя за сметка на Центъра. Вече конкретният преподавател (ще) е този, който ще подбира и аранжира литературния материал, имайки възможност да отчита интересите, желанията, инициативите на своите ученици. Така отворен за допълване, никой списък вече няма да е нито обезкуражаващо дълъг, нито оскъден. Именно в промяната на икономиката на Властта всъщност е смисълът на реформата. Проектът предполага съществена промяна и в учебниците и учебните помагала. Той ги "заставя" да придобият облика на пораждащ механизъм - да предлагат повече кодове за четене, отколкото "правилни" прочити, повече интересни въпроси, отколкото "верни", но чужди отговори.

Посочените следствия се срещат в полето на модерността - на отворената демократична култура на страна членка на ЕС, за която в образоването на следващите поколения значение имат не само Миналото и Традицията, но и самите поколения и тяхното бъдеще. Тук образованието функционира и като инструмент за овладяване на ключови компетентности, обезпечаващи успешна бъдеща реализация в социално-икономически, професионален и граждански план.

На хоризонта на новите образователни стандарти и програми (не само по литература) се провижда едно "Просвещение без идеализъм" (Дж. Брунс). Със скептиците сред читателите на този текст бих споделила едно преживяване, което сработи като лек срещу собственото ми неверие. Присъствах на две обсъждания на проекта от учителската колегия. Буквално пред очите ми "апетитът" на колегите преподаватели, предвкусили свободата да работят по своя "лична" програма, растеше все по-бързо и по-уверено. Връщане назад няма, съвършено убедена съм - защото ми го (по)казаха учителите...