Поради нехайството ми да поддържам писателски архив, изхитрих се, когато се пресетя за нещо, да търся в интернет стари публикации - от себе си и за себе си. Това е пълно с изненади, обикновено ровиш за едно, а намираш съвсем друго. Но винаги нещо излиза, кога от полза, кога просто за куриоз. Тези дни се натъкнах на текст от известен днес колега (не го познавам, мисля, че сега работи в чужбина), в който, припомняйки случки от миналото, споменава и мен. Не ме вълнуват такива позовавания, цял живот съм си гледал името във вестник, пък и не всяко споменаване в печата е непременно за добро. Но тук намирам свидетелство за въпросите, за терзанията и протестите, които носим в себе си десетилетия и които, както ще се окаже, никога не получават отговор, не намират потвърждение и лек. Това е знание трагично, до което достигаме късно - и по-добре, че е така.

Било е на среща със студенти по журналистика. Говорили сме за публицистиката, за истината и за документа, за нравствените проблеми на автора, когато разкрива действителни сюжети и съдби. Въртял се е разговорът около поредицата "Частен случай", както и около онези теми в живота на обществото, за които не се намират автори с перо и кураж да ги разискват. Имал съм, наистина, две-три такива срещи. Приемах трудно, защото дарбата ми да говоря пред хора е, меко казано, позорна. А и аудиторията респектираше, много от младите колеги, които помня от тогава, по-късно станаха гръбнакът на новата българска журналистика. Имаше куп въпроси, а беше време, когато въпросите служеха и за отговори. Ето един такъв въпрос, който ме връща толкова назад. Цитат:

"Колега попита:

- Какво е липсвало най-много на българина в историята му?

- Справедливост - каза Донков, без да се поколебае."

Виждате ли? Без да се колебае! Значи било му е на устата на Донков. Просто не е сварил Донков да напише, когато е трябвало. Тогава темата не предизвикваше такава съпротива, както днес. Всеки, който променя общественото устройство, го прави с претенцията за върховна справедливост. И най-малкият намек, че справедливостта не се случва в действителност, извиква ръмжене, а понякога и откровено озъбване. Но какво пък, това също е причина да се пише. Писането за справедливостта е също вид справедливост - пак толкова насъщна и пак тъй оскъдна. Справедливостта и истината са две необяснимо трудни теми, понякога непостижими за цели поколения хора на перото.

Опитвам се да прочета онзи въпрос с тогавашните си очи. Споменава се историята и вероятно това е дало бързина на отговора ми. Безочливата към българите история на ХХ век измъчваше съзнанието ми и десетилетия ме изпълваше с несъгласие и възмущение. Липсата на справедливост към борбите, идеалите и страданията ни, към храбростта и победите, винаги ми се е струвала варварска и цинична. Бях наясно, че това е съсипало националния характер, сринало е високи национални ценности, компрометирало е вярата в устрема и саможертвата, в честната кауза, в общите добродетели и в заслуженото с труд и вдъхновение бъдеще. Инстинктът на оцеляването периодично взема връх и поглъща стремления, идеи и прозрения за утрешния ден, каквито всеки народ неизбежно топли под сърцето си.

Травмата от тази неправда изветрява бавно и неохотно и душата на българина не се научи да я съизмерва с неправдата в своя отделен човешки живот, нито да прегърне борбата за лична справедливост като своя-собствена свещена борба. Внушено му е, необяснимо, но трайно, че такава борба винаги е колективна, че самата справедливост е колективна и че всякакви негови усилия да я добие (или раздаде!) в единствено число са авантюра и недомислие. Самото натъртване върху колективността обезсърчава препатилия в колективното време гражданин. Вероятно този отказ от лично право за справедливост, от претенцията и борбата за нея е в основата на това натежало от неправди наше общество. (Друг въпрос е какво значи отказ от справедливост: дали човек се отказва, или са му я отказали!) И така:

Разгул на корупцията и препродажба на основни човешки права.

Отнемане на равенство на всички нива и във всички области на живота.

Имитационно правосъдие и двусмислено, негодно законодателство.

Несъизмеримост между принос и преуспяване.

Безнаказаност за престъпления и наказване на добродетели.

Организирано лансиране на бездарници и превъзнасяне на простаци.

Генерално разминаване между законно и морално в обществото.

И всички други неправди (Господи, аз ли да ви ги изреждам!), които се втвърдяват като норми и между които животът се търкаля сякаш в улей и никога няма да се отклони към доброто, към честното и прекрасното. Те генерират цинизма, който отравя българския делник и българската душа. Цинизмът е черната енергия, която разрушава целия ни свят и обезсмисля пориви, въжделения и надежди. Съзнанието, че всичко е напразно, е гибелно за огромни маси от градове и села.

И една българска особеност: чувството за всеобща, повсеместна, дебнеща отвсякъде несправедливост измъчва гражданина, понякога без да приема образ, име и адрес. То е, което опразва страната и прокужда цвета на новите поколения по света. Тя наднича отвсякъде: от работата, от съдилището, от попрището, от бъдещето, от залъка, от... съдбата. Това е по-непоносимо, отколкото конкретната, състояла се вече житейска неправда. Тази безлична, тази повсеместна, тази непременна несправедливост сломява гръбнака на хиляди. Странното е, че тя потиска и хора, които са се справили, преборили, преуспели. Неправдата, дори победена, оставя черен знак върху дните им. Познавам такива мъже. Когато са честни, те са вътрешно неутешими. Борците (защото има и борци, нали!) най-често са горди, но сурови, по-често мрачни, отколкото засмени. Щастливи в това тъжно царство са само рицарите на неправдата. Усмивките им ни гледат отвсякъде. Те са ведри, хищни и позитивни. И недосегаеми...

И няма кой поне да регистрира едно НПО "Справедливост за всеки"!

Как просто и без запъване съм отговорил тогава. Справедливост? Да, справедливост. Не достига? Да, не достига. В историята? Да, в историята. Но в коя история, братя, там е въпросът. Кой да ни каже тогава, че и в тая, която предстои...

Но пък и затова историята не е точна наука. Може да се получи различно. Може да е сияйна и славна. Може да е трудна и горчива. Както я направиш. Докато е в ръцете ти. Едно не трябва да забравяш, че тая история, която ти твориш или която попиляваш, не е твоята история. Тя е историята за децата ти, за човечеството след теб. Затова, когато докосваш историята, не бъди безгрижен. Имай и съвест, момче!