Позвъниха ми от една банка. Всъщност не от самата банка, а от нейно име. Банката ще издаде антология с любовна поезия и съставителят искаше разрешение да включи "Незабрава". Стихотворенията в тази антология ще се използват безплатно, а авторите ще получат екземпляр от изданието. Както се пее в една хубава песен от далечното минало, "този трик не е нов". Чрез такива издания банките си правят пиар, имидж трупат, рекламират се, а чрез рекламата печелят пари. Правят пари, а се стискат да платят нещо на поетите. Участвал съм в десетки антологии, почти всеки път даром, но този път отказах. Никога не съм се препитавал от стихотворения, друг е моят поминък. Домъчня ми и за поетите, за поезията. Всеки ще получи за труда си в тази антология: самият съставител, редакторът, художникът, коректорката, дизайнерът, печатарят. Само поетите - не. Инак "Незабрава" отдавна се възприема като общонародна собственост, всеки разполага с нея както намери за добре. Възползвах се, че този път ме попитаха, та да ги отрежа.

Ако въобще е мислимо човек да изпитва смесени чувства към стихотворение, точно такова стихотворение е "Незабрава". Отнасям се към него предпазливо, готов и на светла, и на горчива тръпка. Потиснат съм, че така внезапно и завинаги се откъсна от мене, но както трябва да се очаква, отдавна съм простил.

Написах "Незабрава" в една неземно красива есен, може би последната есен на младостта. След чистката в телевизията ме бяха сложили в черния списък, не помислях дори да търся работа, разхождах се в парка и "съчинявах" стихове. Бродирах гората между Полиграфическия комбинат и Семинарията, завивах после към къпалните, понякога изпивах чаша кафе във "Феята" - без да преставам да търся "думичките" и без да им се наситя. Помня, че в онзи ден безуспешно се борих с едно кратко стихотворение, от което ми се въртеше само някакъв неясен образ и от което в края на краищата се отказах, или по-скоро го оставих да дойде - когато само си реши. Помня, че пак се отбих на "Феята", поседях, погледах тихата златна градина отвъд булеварда и когато си тръгнах, стихотворението наистина ме намери, само че не беше онова,което чаках, беше "Незабрава"...

"Незабрава" идваше бавно, "събирах" го по пътеките в гората няколко дни.

Разхождах се и опитвах да не мисля за него, нищо не записвах, понякога забравях отделни стихове, но се утешавах, че не са били важни. Когато го подредих и завърших, все пак го разположих на чист лист в бележник без корици. Видя ми се дълго и "бавно", с неприсъща за мен стъпка. Звучеше ми някак тържествено, не любовно и съвсем не страстно. Някакъв дистанциран, разумен поглед към любовта, в която човек трябва да очаква всичко ("всеки жребий") и - да го приеме. Това не беше "моето" любовно стихотворение, но иначе го биваше. Включих го в книгата "Внезапна възраст". След няколко години Тончо Русев написа песента. "Незабрава" си избра собствен път, различен от своите братя и сестри...



И днес мисля, че песента ми отне стихотворението



Превърна го в нещо различно, оголи го, опрости го. Така, впрочем, става и с други стихотворения, когато ги обръщат в песни. За мен поезията е твърде многопланова, с много значения. За всеки читател едно и също стихотворение може да звучи различно. За кого - радостно и светло, мажорно. За кого - елегично, скръбно, меланхолно. Някого ще окрили, другиго ще натъжи. Доброто стихотворeние е в известен смисъл универсално. Човек го разстила върху душата си и тогава то получава своя завършен образ: последен щрих, нюанс или каквото там се сетите. Музиката е един вид тълкувание, композиторът я втъкава в стихотворението и то вече става еднозначно - тъжно или весело, закачливо или кахърно. Това по принцип ме прави въздържан и съм донякъде доволен, че песните по мои стихове се броят на пръсти. Добре поне, че са хубави...

Не мога да скрия, че и като песен "Незабрава" е радвала душата ми. Хората я харесват и днес, близо четири десетилетия след появата й. Сигурно има защо. Малко песни живеят толкова. Всякакви епизоди на всенародната любов помни това стихотворение. Това не украсява особено живота на автора, освен ако не е болнав от суета. Но ако славата не го възбужда, всичко се разминава без последствия.

Тончо Русев ми звънна в студена, вълча вечер. Беше люта и гладна зима, зима на спряно парно и обидна трапеза. "Бързам да ти кажа - рече Тончо, - че до Националната художествена галерия уличен музикант свири "Незабрава". Като ме видя, отлепи акордеона от гърдите си, усили звука, разцъфна - сякаш да ме поздрави. Щастлив съм, че видях един човек да изкарва хляб с нашата песен. Затова ти се обаждам, да се зарадваш и ти." Почувствах се, може би единствен път, горд с "Незабрава". И в онези безмилостни години тя се справяше добре.

Иначе горчилки и неприятности - само да искаш. Крадоха я, крадоха я тази хубава песен, както се краде хубава мома. Вкараха я и в кръчмите, естествено. (Един дори бе отворил кафене "Незабрава" в "Банишора", но докато се ядосам, кафенето фалира.) Пиратството бе доходен занаят в онези години, които току-що споменахме. Изпати и стихотворението. И книгата също - имам такава стихосбирка, "Незабрава", първото ми томче избрана лирика с цял куп рисунки на Светлин Русев. Нея си я хареса една възрастна поетеса. Неизвестно защо също си кръсти стихосбирка "Незабрава". Подлудиха ме колеги и редакции: защо съм позволил това? Та можел ли съм да я спра? Бяха такива времена: лява ръка - десен джоб. Изглежда жената бе решила, че с това заглавие сбирката й ще се продава по-успешно. (Мисля, че не позна.) Не си мръднах пръста да се разправям. Никога не е късно да станеш за резил...



За групичка писачи без въображение "Незабрава" служи за нещо като компромат



Когато искат да захапят поета и няма какво друго да измъдрят, уж случайно споменават, че негови стихотворения се пеят на песни. Това според тях сигурно е осъдително или поне злепоставящо. Понякога дори само небрежно подхвърлят: "Незабрава"... И клатят глава. Сякаш авторът бракониерства с перото си в някакъв резерват. Или е продал сребърния сервиз на баба си. Обикновено това са поръчкови текстове и не трябва да разстройват поета. Търсят петна в поезията, както се търсят петна в биография. Поръчкови петна ги наричам аз. (Щом търсят, ще намерят. Поетът не е слънце, но и той понякога завъжда петна.)Та "Незабрава" е от този вид петна. Едно невинно стихотворение, което извиква предупредително сумтене. И понеже имам правило да не се нервирам на рецензенти, нервирам се на "Незабрава", не на песента - на стихотворението. Или дори на книгата! Но все отнякъде ще се яви повод да прощавам...

Поетесата Виолета Христова ме запозна със симпатична двойка: "Чуй какво ще ти кажат тези хора..." Тези хора преди много години в една книжарница искали (поотделно, не се познавали тогава) да си купят "Незабрава". Но книгата била само една! И те излезли от затруднението по напълно приказен начин: като не можели да разделят книгата, оженили се и живели (досега!) щастливи... няма да ви кажа колко години. Какви може да ги забърка една книга!

На автора остава само да пледира невиновност...