Привържениците на президента Плевнелиев все по-често се оплакват, че не обръщаме полагаемото внимание на неговите международни изяви. Постоянно звучат питания защо не коментираме и разпространяваме новините от визитите му зад граница, защо това негово интервю или онова негово изказване не са на водеща позиция в телевизионните емисии или вестникарските страници. Прочитите на подобни липси нерядко са конспиративни (бившите комунисти, бившите ченгета и настоящите руснаци правят всичко възможно да поддържат около президента медийно затъмнение) или нихилистични (толкова сме провинциални, че не можем да оценим какво прави държавният глава и предпочитаме да обсъждаме битовизми и дребнотемия). Ето, Плевнелиев вдига на крака в мощни овации евродепутатите в Страсбург, но когато този гръм удря, у нас ехото просто си заглъхва - и то



с ироничните подмятания за полупразна зала



Едва ли е само от апатия към външната политика. Когато премиерът Борисов благоволи да говори по международното положение, интересът на медии и публика направо бълбука. А Плевнелиев явно или не може, или не иска да провокира вниманието на българската аудитория. И е значително по-предсказуем и еднообразен от излъчилия го министър-председател. В президентските представи има едно прогресивно човечество, което е предимно западно и то се ръководи от ценности, не от интереси, но въпреки това бъдещето му е заплашено заради коварни намеси отвън. Моралът е централна категория и е много по-важен от всичко друго. Моралната криза например, е доста по-опасна от икономическата. На задкулисието се отговаря с морал, по пътя на Левски се върви с морал, самият Плевнелиев има морал и спи спокойно по собствените му думи. От своя страна враговете на западния свят и моралът му неизменно ни изправят пред риск от война, любима думичка в речника на президента. Съвсем наскоро пред германския президент Гаук той обясни, че разпадът на ЕС ще означава война. Пред Европейския парламент малко по-рано установи, че европейската война всъщност не предстои, а вече е започнала и дори я фиксира географски: в Украйна. Още по-рано в интервю за "Индипендънт" конкретизира войната като хибридна, назова Русия като източник и разкри целта, а именно дестабилизирането на цяла Европа. И още по-рано пред Мюнхенската конференция по сигурността също констатира война, но този път пропагандна, и я окачестви като безпрецедентна. Всичката милитаристична патетика, вярно, е смекчавана с тезата, че "никой не иска война", но това не я прави по-малко натрапчива.



Жалоните на президентското разбиране



за отговор на връхлитащите заплахи са многократно повтаряни, чухме ги и в речта от Страсбург, и при срещата с френския президент Оланд: европейско единство срещу хибридните атаки (разделения в ЕС, каквито има, не са препоръчителни); приоритет на трансатлантическите отношения (стратегически важни, защото са с партньори, които споделят нашите ценности); засилване на отбранителната способност на НАТО (включително и заради "провалените държави" и "замразените конфликти"); бъдещо развитие на Европа по линия не на друго, а на енергийния съюз и дигиталния пазар. Програмата е доста амбициозна, повече подобава на лидер на международна организация или президент на велика сила, отколкото на български политик. И е само периферно свързана с външнополитическите теми, които интересуват българското общество - икономически и дългови кризи, мигрантски маршрути, статут на сънародниците ни зад граница, чужди икономически проекти у нас. Социалната сигурност въобще не е сред предпочитаните сюжети за Плевнелиев, който видимо се чувства по-комфортно, чертаейки архитектурата на глобалните баланси. И закономерно, а не от някаква необяснима злоба, мнозинството български граждани остава далеч от емоцията на тези изяви. По същите причини радушен отклик сред публиката намират версиите, че президентът след края на мандата се готви за някакво международно назначение. Именно в подобна светлина външнополитическите му изявления добиват вида на предизборна платформа, или, ако щете - на мотивационно писмо.

Мнозина отбелязаха, че Плевнелиев е първият български президент, който сам се отказва от опит да атакува втори мандат. Също така той е първият, който запазва най-добри отношения с издигналата го партия и по никакъв начин не може да мине за "еманципиран" от нея - както се случи на д-р Желю Желев с Боянските ливади, на Петър Стоянов с "Иване, кажи си", на Георги Първанов със Слънчевото бунгало. Борисов на няколко пъти смъмри бившия си регионален министър - когато го нарече ястреб или когато



спря устрема му да гради черноморски флотилии



Но това бяха по-скоро дружески закачки, отколкото израз на сериозно недоволство. Пролича и от факта, че винаги след критичните си бележки към Плевнелиев Борисов намираше форма да покаже съпричастност към него и не тръгна решително да ревизира позициите, с които благодарение на Плевнелиев България излизаше urbi et orbi. В създалото се разпределение на ролите премиерът имаше нужда от ястреб, за да укрепва единия фланг на дипломацията си, но се стремеше сам да бъде гълъб, за да не взема непопулярна страна и да пази открехната вратичка към другите центрове на световната политика. На Плевнелиев (и на братята му по оръжие Ненчев и Митов) се падна да защитава евроатлантизма ни, на Борисов - национално отговорния баланс. Ето така на Плевнелиев се падна и по-ниският рейтинг, правещ крайно съмнителна една негова повторна победа на президентски избори. Дрехата на обединител на нацията явно не беше шита за него, нито пък той положи реални усилия да я облече. Други марки на политическия костюм му допадаха повече.

По такъв начин в България се формира една групичка будни граждани, които се възхищават на сегашния президент и виждат в него шанс да щурмуваме бъдещето и да бъдем от "правилната страна на историята", но и които могат да си потърсят други надежди, ако той отстъпи встрани. А навън има групи в международните елити, които биха могли да го преценят за удобен и последователен в определено тясно направление на глобалната политика. За Борисов пък остава главоболието да си хареса нов ястреб.