Докато предизборната кампания си тече нормално и без кандидати, а всички са вторачени в решенията, които ще вземат партийните централи, отделни гласове продължават да питат защо все така кандидатурите за най-мажоритарния пост в държавата са партийни и защо няма граждански кандидати. Най-краткият отговор е: моля, никой не спира гражданските кандидати, само дето те нямат шанс някой да гласува за тях, тъй че ще следим партийните.

И наистина, конституцията и законодателството позволяват на всички изборни позиции да се номинират непартийни фигури. И винаги е имало такива. Но с изключението, когато във формулата "инициативен комитет, подкрепен от тази партия или тези партии", ключова е втората част -



"гражданите" не събират кой знае каква подкрепа.



Избран независим депутат досега нямаме след Великото народно събрание, при толкова минали и заминали състави на парламента. Конкретно за президентския вот и четиримата му досегашни титуляри са излъчени от партиите: Желю Желев и Петър Стоянов от СДС, Георги Първанов от БСП, Росен Плевнелиев от ГЕРБ. Вярно, че за втория си мандат Първанов предпочете да се яви като независим, но без ясната за всички подкрепа на социалистите "независимостта" можеше да му изиграе лоша шега. Решаващият партиен акцент важи не само за победителите, но и за техните подгласници на балотажите: Велко Вълканов тръгна като независим срещу Желев, но отново с цялата изборна машина на БСП. Иван Маразов, когато излезе срещу Стоянов, беше действащ министър на червените. Срещу Първанов Стоянов изпробва номера с "независимостта", но той едва ли прозвуча крайно убедително след предшестващата го фраза "аз съм седесар". Втория път срещу Първанов изненадващо не се появи син претендент, само че явилият се Волен Сидеров си беше направо лидер на партия. Ивайло Калфин, без да бъде партиен член, беше пряка номинация на БСП срещу Плевнелиев, дори не формално "независим". Ето защо досегашната практика не е твърде окуражителна за непартийните кандидати за държавен глава.



Променило ли се е нещо за последния четвърт век?



Да, в две направления, които сякаш взаимно се отричат. Първо, доверието в партиите рязко е паднало, все по-активно се говори за гражданско участие в политиката, а протестите от 2013 г. пряко издигаха лозунги за контрол на гражданите върху политическия живот. "Гражданското" е в мейнстрийма. Партиите не се самоназовават партии, а "граждани за...". Модата се диктува от перифразата на Некрасов: "Партийцем можешь ты не быть, но гражданином быть обязан".

И второ, в повсеместната апатия, самозатваряне на хората, изживяване на първоначалните демократични илюзии, като че ли само партиите, а не идеите и посланията са в състояние да осигурят гласове - със структурите, организацията, ресурса си. Колкото по-малко вярваме на партийното представителство, толкова по-партийно става то на практика.

През годините са правени разнообразни опити за въвличане на неангажирани партийно лица в политическата дейност на партиите. Най-често тези опити намираха израз в т.нар. граждански квоти, бройка в листите, щедро отпусната на изявени общественици, които са призвани да дадат блясък на съответната политическа оферта. Струва ми се, че квотната идея е в упадък, просто защото не изпълнява заложения замисъл, нито отваря политическите сили към нови обществени среди, нито създава подобно убеждение в електората. А и партийните активисти са все по-малко склонни да хвърлят енергия за кампания на кандидати, които не са минали като тях по утъпкания кариерен път.

В различните партии



недоверието към "гражданските" кандидатури



има различен произход. ГЕРБ много обичат да се кичат с ореола на вечен победител. Срещу когото не са се изправили, него не са били. Могат да постигнат всичко като партия, сами, и затова им се налага да повтарят, че нямат нужда нито от коалиции, нито от външни лица. В БСП пък обратно - постоянно говорят и за коалиции, и за външни лица, но и там подозрението към тези форми е силно развито. Червените имат горчив опит от това да теглят на буксир малки формации, които произвеждат само претенции, но не и добавена електорална стойност, а също и да излъчват непартийни фигури, които после ги напускат, критикуват и даже работят против тях. И в ДПС не се гледа с добро око на "гражданските" лица. Те са полезни, доколкото сякаш правят по-приемлив облика на партията, но пък вредни, когато говорим за най-важната кауза, партийната дисциплина. Защо дисциплината да е най-важна - ами вижте "депесарската Коледа" от м.г., и ще разберете.

По-особен случай е Реформаторският блок, чийто политически пламък уж лумна именно от гражданска енергия. Там проблемите и драмите не са граждански, а партийни, и колкото до прословутия Граждански съвет, той е превъзходна илюстрация за състоянието на синята гражданска идея: с редуциран състав, с изтекъл мандат и с широкото предубеждение, че служи за смокиново листо на комбинациите на Радан Кънев. И какво тогава остава автентично гражданско? Ще кажете - Слави Трифонов и Веселин Марешки. Тук обаче ще завалят възраженията, че



гражданско общество и бизнес не са едно и също нещо.



Накратко, попадаме в задънена улица. На 3 юли вторият човек в ГЕРБ Цветан Цветанов заяви, че кандидатът им за президент ще е партиен член. Толкова по въпроса за "гражданските" кандидатури. На 6 юли първият човек в ГЕРБ Бойко Борисов заплаши, че ако другите партии се крият зад "граждански" кандидати, и той щял да направи същото. Едно е ясно - че напълно в духа на традицията гражданските кандидати започват да ни изглеждат не другояче, а като "партийци под прикритие". И проблемът навярно не е, че партиите дават път на собствените си кадри, а че в "отварянето" им към непартийни и граждански среди винаги е имало нещо незавършено и лицемерно. То на свой ред е провокирало общественото недоверие в чистите граждански намерения на политическите сили. И каквито и граждански кандидатури да изплуват за сегашния президентски вот, те поначало ще бъдат натоварени със съмнения в тяхната автентичност.