Българските политици, които имаха привилегията да гледат от първия ред оперетния опит за преврат в Турция и драматичната като китайска революционна опера реакция на президента Реджеп Ердоган, още се чудят дошъл ли е моментът да ръкопляскат и кого да аплодират. Външният министър Даниел Митов забрани на посланичката ни в Анкара Надежда Нейнски да си отваря устата. Парламентът се спотайва, защото още било "рано за декларация", както заяви вчера по БНР депутатът от ДПС Хамид Хамид. Премиерът Бойко Борисов се изказа в подкрепа на общочовешките ценности, сякаш се яви на конкурса "Мис Свят", където участничките задължително се борят за мир и благоденствие.

Има ли някаква полза Европейският съюз от член като България, която е на предна позиция и би трябвало нейните радари първи да улавят и предават сигнали до останалите какво става край границата й? Реакцията "Да се снишим, докато отмине бурята" е от незабравима школа, подготвила поколения политици, включително и сегашните управляващи. След бутафорията в петък срещу събота, когато и България заедно със западните й съюзници от ЕС и НАТО изпищя, че демокрацията в Турция е в опасност, започна истинският преврат срещу демокрацията, в който държавната машина бе хвърлена да гази не само предполагаеми метежници, но и всякакви граждански свободи. Първите жертви, разбира се, бяха свободата на мисълта и свободата на словото. Настана мисловен паралич, при който никой не смее да се обади, освен за скандиране на хвалебствия за президента.

Някои коментират, че Ердоган засища жаждата си за отмъщение към своите политически противници. Ако беше така, щеше да се виждат някакви рамки на репресиите. Под предлог, че народът иска възмездие,



президентът събуди историческите рефлекси на башибозука



и го пусна да вилнее срещу всички, които в обществото стоят над средното интелектуално равнище. За генералитета е ясно, че след неуспешен преврат не може да има прошка. Но защо едновременно с него бяха погнати хиляди магистрати - съдии и прокурори? Макар и трудно, може да се приеме, че целта е била да се прочистят съдилищата от снизходителни хора, за да бъде втвърдено правосъдието срещу превратаджиите. С превръщането им в трибунали падна жертва независимата съдебна власт. Оттук нататък върховенството на закона може да служи само за оправдание за съдебния произвол.

Но Ердоган не спря дотук. С един замах изтръгна езиците на опозицията и правото на сдружаване остана само за симпатизантите му, събиращи се по негови указания на площадите да го славословят. Следващите бяха учителите - десетки хиляди бяха уволнени. Всички ректори на висши училища подадоха оставки. Всички учени получиха забрана да пътуват в чужбина. Всички медии бяха превърнати в пропагандни централи на властта. Краят не се вижда. Ако толкова много хора бяха участвали в опита за преврат, щяха да свалят Ердоган от власт и той нямаше да го определи като "дар от Бога". Държавният глава не скри, че го е чакал, готвил се е и е пуснал в действие план, който в други условия не би проработил.



Докъде може да стигне?



Очевидно хората, които използват мозъка си не по неговите указания, му пречат и той ги отстранява. На първо място това са високо образованите. Когато на по-простите бъдат посочени интелигентите като врагове на държавата, резултатите могат да бъдат само като по времето на "Културната революция" в Китай и режима на червените кхмери в Камбоджа. Докато действа изненадата, ще бъдат изловени и репресирани известните личности. Но образованите точно защото имат ум, ще започнат да се прикриват. Тогава ще трябва да бъдат разпознавани по вторични белези - например, ако разбират чужд език или ако носят очила. На такива ще трябва да се разбиват главите на място, особено ако официално се възстанови смъртното наказание, каквото намерение има Ердоган. Първото оправдание е: "Защо да ги храня напразно в затворите", а следващото оправдание ще бъде: Защо да хабим държавен ресурс да ги затваряме.

Турция се е устремила към кървава диктатура и ако не се надигне мощен международен натиск, Ердоган ще прибегне до нея, дори и да не са такива първоначалните му планове. Логиката на всяка диктатура, освободена от задръжки, води натам. Мълчанието не е нищо друго освен съучастие. Пол Пот изби милиони хора в Камбоджа при пълна тишина, докато в Пномпен не влязоха виетнамските войски да го изгонят. Едва тогава се надигна международен гняв колко бил лош, макар че после бе привлечен за съюзник в усилията на Запада за изгонване на виетнамците.

Насърчен от международната сдържаност, Ердоган ще подложи на тормоз собствения си народ, за да го прочисти от всякакви мисли за издигане на власт на други управляващи. Подобна мащабна чистка, която ще бъде съчетана и с отдавна готвена промяна на конституцията за превръщане на Турция в президентска република, не се прави само за довършителния период на текущия президентски мандат. Ердоган все повече ще укрепва властта си, ще се преизбира чрез нагласени избори, а ако трябва, ще въведе и безсрочно извънредно положение, за да отмени нуждата от избори. На първо място ще постигне целта си да управлява поне до 2023 г., за да отпразнува именно той 100-годишнината на турската република на Кемал Ататюрк, или по-точно собствената си победа над кемализма. По-нататък - колкото даде аллах, защото тогава ще бъде на 69 години.



България се притеснява,



че каквото и да каже в сегашната напрегната обстановка, може да навреди на отношенията си с Турция. Така е, но много скоро ще започне да понася вреди и от мълчанието си. Репресиите ще раждат все повече вътрешна омраза и отмъстителност между хората, мнозина ще се чувстват застрашени и ще търсят спасение навън. Неслучайно първата мисъл на Ердоган бе да забрани пътуванията в чужбина на най-образованите. После ще наложи ограничения и на други. Това обаче няма да направи нашата граница по-спокойна, защото не е ясно кога натегнатата пружина ще изстреля хиляди хора да търсят убежище извън родината си.

Вече не араби от Северна Африка и Близкия изток ще се стремят към Европа, но и турци ще започнат да търсят спасение при свои роднини, които никак не са малко. Като първа безопасна страна по пътя им България няма да има право според международните си ангажименти да им откаже убежище. Каквото е Турция днес за сирийските бегълци от режима на Башар Асад, такава ще бъде нашата страна утре за турските бегълци от режима на Реджеп Ердоган. Разликата е, че докато бежанците от Близкия изток не харесват България и я преминават бегом, турците имат роднини и традиции на българска земя и биха се чувствали нелошо отсам границата.



Ще се уплаши ли Ердоган,



че Евросъюзът няма да му даде обещаното отменяне на визите за турски граждани, щом самият той им въвежда режим за излизане в чужбина? Този лост за влияние вече има твърде късо рамо и няма да побутне рахатлъка му на самовластен падишах. Няма да се разстрои и от прекратяване на преговорите за членство в ЕС, защото е повече от ясно, че докато е на власт, няма да види страната си в Европейския съюз. Изправен пред избора: в златния си сарай или в ЕС - ясно е какво ще предпочете. Властовият произвол ще го сблъска и с Европейския съд за правата на човека. Дали ще се съгласи да плаща обезщетения на хиляди хора, подложени на държавни репресии без съд и присъда? Решението е просто - Турция може да напусне и Съвета на Европа, за да не дава отчет никому. Особено ако реши да възстанови смъртното наказание.

Може би не след години, а още тази година България ще има за съсед държава с откровена антиевропейска нагласа. Политиката на нашите политици да треперят и да се крият под чергата няма да ни помогне. Те трябва да обяснят на нашите съюзници, че става дума не просто за границата между Турция и България, а за границата между диктатурата и демокрацията. Тя трябва да стане отговорност на бъдещата европейска гранична служба, а не само на нашата държавна власт.