Темата за предсрочни избори е неувяхващ шлагер в българската политика. Колкото пъти мине парламентарен вот, и веднага започваме да говорим как всичко е много сложно и няма да ни се размине ново явяване пред урните. Началото на мандата на 43-тото Народно събрание даде допълнителни порции обилна храна за подобни нагласи. Фрагментация, много партии, сложни мнозинства, които на всичкото отгоре са и плаващи, като кейовете на Кристо, но далеч по-грозни и с по-малко котви към дъното на политическото езеро... Въпросът кога ще приключим с този парламент бе вграден още в сянката му. Все по-настойчиво започна да се чува това питане след спектаклите с "историческия компромис" и стартиралите полунапускания на управлението. Измежду партийните лидери най-гласовито се изявяваше Радан Кънев. Беглият поглед върху публичните му включвания показва, че средно веднъж месечно оповестява на света намерението си да започне "нов десен проект", а средно веднъж на два месеца е убеден, че



ей сега предстоят нови избори и те са неизбежни



Не е само Кънев обаче. Предсрочните гласове прераснаха в хор, до степен, че почти забравихме основното предназначение на президентския вот и вече го приемаме просто като трамплин към бъдещи парламентарни избори. Нещо като репетиция с костюми и пред публика. Навярно тук е и една от причините партиите ужасно да се притесняват да извадят президентски кандидати, за да не стъпят накриво и да си проиграят шансовете за добри стартови позиции в задаващото се парламентарно състезание. Но това е друга тема.

Премиерът Борисов също има навика да размахва плашилото с предсрочните избори предимно за да укроти апетитите на многобройните кандидати за повече власт. "Ако не ме слушате, отиваме до урните и ще видим кой кого". И те, общо взето, слушат. Но напоследък Борисов настъпи педала по-решително и започна да вмъква темата във всяко свое интервю. Ако кандидатът на ГЕРБ не стане президент, предупреждава той, ще има избори. Ако управляващата коалиция не се представи добре, ще има избори. Сюжетът бе разширен и обогатен със заканата да настъпят и смени на министри "в зависимост от резултатите": "Ако се е очертала нова политическа ситуация".

А за какво са му на Борисов нови парламентарни избори? Първото и най-лесно обяснение вече го посочихме. Размахва ги, за да плаши политическите гарги. Да им напомни, че претенциите са едно, а възможностите - друго и че централната задача пред тях е да се борят да не изпаднат зад борда на парламента, а не да налагат триумфално визията си за развитие на страната. Само че това още не е основание за разпускане на събранието. Несъмнено



малките партии дразнят Борисов



(кой ли не го дразни), но пък той вече им е свикнал, намерил е подход към всяка от тях, съумява с все по-голяма лекота да ги завърта около себе си и да ги вкарва в своите схеми, да обръща в своя полза декларациите им, да гради на техен гръб имидж на балансьор и широко скроен консенсусен играч. С един нов парламент играта ще трябва да почне от нула. И това Борисов го знае, защото го е наблюдавал именно в този мандат - непослушание, големи амбиции, емоционална реторика, докато полека нещата тръгнат към опитомяване. Друг мотив да не се бърза с избори са опасностите, които крие всяко едно клатене на лодката. Знаем, че в Европа все по-често народите използват гласуването, за да заявят обратното на онова, което искат от тях елитите. Никъде не е речено, че и в България не са способни да накажат изненадващо своя любимец. Ако на хоризонта изгрява политическа сила с огромен потенциал, разумно е да направиш по-скоро избори, за да я изпревариш и да не я оставиш да се разраства и пуска пипала. Но ако не се задава, статуквото винаги е по-приятно дори когато на мнозина ни изглежда отвратително. Да си пазиш къщичката, въпреки че между наемателите има изключителни досадници. Да не забравяме стабилността, която се предполага, че Западът очаква от нас покрай главоломно растящото напрежение в Турция и Близкия изток, покрай дърленето с Русия, покрай хаоса в Македония, покрай икономически гърчещата се Гърция. А Борисов винаги е черпел легитимност от твърденията си, че той е партньорът на Запада и Западът работи именно с него, а не с "комунистите", на които им спира парите. И не на последно място е символният момент. Предсрочните избори биха регистрирали втори преждевременно прекъснат мандат за самия премиер, второ последователно "дезертьорство". Няма ли да му дойде в повече?

Причините да не ходим на избори станаха много, но медалът има и още една страна. Налага се да влизаме в хипотези, които винаги са условни, но съвсем не и произволни. Ако Борисов се кандидатира за президент и допуснем, че спечели, тогава парламентарните избори ще му бъдат много важни,



за да удържи нарушения баланс



между лишената си от лидер партия (с всичките вътрешни амбиции и контраамбиции) и останалите играчи. Втори пример: ако Борисов иска да разреши натрупаните противоречия, да уплътни национално-обединително-консенсусния си образ, да монополизира темите за единството, съгласието и патриотичната отговорност в тежки времена, ако, с други думи, му се ще да продължи да управлява, но в голяма коалиция с БСП, и те са съгласни на това, подобна комбинация задължително минава през предсрочни избори. В настоящия парламент тя нито има как да се отиграе, нито ще бъде убедителна, нито ще ползва довода за "изчерпаните всички други варианти".

Едно ключово събитие се намества сред цялата бъркотия от съображения - фактът, че българското председателство на ЕС ще обхване не втората, а първата половина на 2018 г. По-деликатно време е трудно да измислим - преговорите с Лондон, плановете за реформи в съюза, всички други сега избуяващи конфликти ще ни се стоварят на главата. Някой беше изчислил, че става дума за около 2000 международни инициативи, които България някак трябва да организира в рамките на половин година, и то не просто с кетъринга и колите на лизинг, но и с дневен ред, координация и формулиране на общи цели. И понеже залогът е изключително голям, дори ние да искаме да се провалим, от Брюксел, Берлин и Париж няма да ни позволят. Знайно е, че в изборни периоди, когато чакаме да дойде новата власт или, вече дошла, да разпредели нещата, уволни и назначи хората, на администрацията изобщо няма да й бъде до някакво председателство. Тя ще мисли за собствената си съдба. Ето защо, ако тук работи някаква политическа логика, или ще имаме предсрочни избори до лятото на 2017 г., или няма да има изобщо и ще вървим към редовни през октомври 2018. Всичко друго е евроавантюризъм.

Ако, повтарям, логиката работи. Обаче има много време и цялата международна конструкция около нас може да започне да се срутва - и от Запад, и от Изток и Югоизток. И тъй като и политическият ни елит, и олигархията ни даже са във все по-тежка зависимост от международната конюнктура, при едни разпадни или конфликтни процеси - не дай Боже, да има такива - всичко може да стане. Прогнозите и сценариите ни, наши и на политиците, ще заминат. Да се надяваме, че България пак ще извади късмет и плаващият ни кей ще издържи на усилващия се напор на бурята.