Преди няколко години ми се случи да се разговоря с високопоставен дипломат от чужда държава, посланик в София. Човек със самочувствие, свикнал да се възхищава на собствената значимост, отразена в чуждите очи, няма как от време на време да не опита да отрони по някой сентенциозен бисер. Този не направи изключение. Както ме беше уловил дружелюбно, след тирада за приятелството и правото, което е на негова и на страната му страна, той се взря в мене проникновено и произнесе дълбокомислено: "Всичко, всичко е политика, друже!".

Чувал бях, че всичко е пари, гледал бях, че "Всичко е любов", писал бях, че всичко е нищо, и бях давал изпити, че всичко тече... Та такива обобщения не ме впечатляват, но в случая се позамислих. Страната на въпросното Н. Пр. се отличаваше с висока корупция, почти ежедневни политически убийства, мизерия и неграмотност за немалка част от населението.

"Горко на страна, в която всичко е политика. Горко и на такъв свят" - помислих тъжно. Нему, разбира се, рекох нещо друго и обтекаемо - все пак бяхме на празник.

Иначе сентенцията, както повечето сентенции, е хем вярна, хем зависи откъде я гледаш. Ако я гледаш



от монашеска килия в Атон или от кабинета на ядрения физик,



то със сигурност ще ти хрумнат други определения за "всичко" преди политическото такова.

Политическото пронизва живота ни, особено се настървява преди избори. Политиците не трябва да са нищо повече от излъчени от нас умни хора, които защитават интереса на една или друга обществена група, съсловие, етнос, държава. Трябва да правят това като санитари - тоест да пазят от рани и колизии при неизбежния сблъсък на неизбежно разнопосочните интереси. Да ходят с памук и риванол в джоба навсякъде, а не с бандитско ножче, речено фигуративно. Понеже обаче тяхната избираемост става по-лесна чрез риториката на популизма и агресивния език, те се превръщат в рупори на омразата, в остриета на конфликта. Невинаги, но често. Затова може би така се харесват музиканти като Мано Чао, който пее: "Политиката има нужда от бомби, от подводници, от дрога - политиката убива...".

Гледам как се заливат с помия нашите кандидат-президенти и как не им отстъпват американските такива - та неслучайно се сетих за посланическата сентенция. Гледам все същите образци на политически врътки и съм сигурен, че ще ги гледат и нашите внуци, може би в по-лъскава опаковка, но с непроменена същност. Ердоган се възмущава публично, че много световни политици са се завтирили да го мъмрят заради репресиите срещу превратаджиите, а не се възмущават от преврата. Той е прав за себе си, а те - защото май искаха друг начело на Турция. Това ми заприлича на възмущението на Хилари Клинтън от изтеклите документи в Уикилийкс, в които пролича, че висши демократи са цакали Бърни Сандърс при първичните избори с всичко, с което могат. Нея обаче това не я възмути; възмути я евентуалната руска намеса в сървърите на Демократическата партия. Русия опроверга такава намеса, но вие сигурни ли сте, че не се намесва? Аз не съм.



Големите се намесват в живота на малките безцеремонно,



опитват се да се намесват и в живота на големите, но там им се получава по- трудно. Знаете ли кое е най-странно и най-неприятно? Намесата на големите е толкова по-лесна там, където обществото е поело по пътя на "отвореността" - нека се възползваме от този хубав термин, избран от Сорос. Колкото е по-демократично и по-либерално е едно общество, толкова по-лесно е за манипулативния външен инженеринг.

САЩ с помощта на ЦРУ в средата на миналия век подкрепиха държавния преврат срещу президента на Гватемала Хакобо Арбенс Гусман. Превратът бе успешен, на власт дойде военна хунта, свободите бяха орязани. Това бе наблюдавано отблизо от Че Гевара, който по-късно даде съвети на кубинския лидер Фидел Кастро - ако искаш да си запазиш властта, никакви свободи, никакви либерализми. Колко пъти опитаха да убият Кастро по-сетне? Много пъти. Не стана.

Това в крайна сметка добре ли беше за кубинците, или не? Добре ли би било за турците да падне Ердоган?

Но кой наистина го е еня за кубинците и турците между тези, които замислят намесите? За либийците, за иракчаните, за афганистанците, за сирийците? За тях си има бежански организации, хуманитарни помощи, сърцераздирателни фотографски репортажи и послания от висши духовници.

"Хъфингтън пост" всъщност тези дни припомни Гватемала на Х. Клинтън, която се възмущаваше от намесите в чужди избори. САЩ се месят и в чужди избори, и по-скоро в управлението на чужди държави постоянно. Сайтът



ни присети за намесата в Хондурас, Чили, Иран, Виетнам - списъкът е огромен,



за да изброяваме всичко. Месят се не само САЩ. Месят се и Русия, и Франция, и Великобритания, Турция се намеси в Сирия, щеше още да се меси, ако имаше възможност.

А ние сме от тези, в които се месят. Не поради морална извисеност на страната, а поради възможности. Бедата е, че ако си много податлив на такива неща, бърже идва време, в което почват да те ползват като оръдие на намесата. По-евтино е, по-изгодно, по-лесно. Роля, най-незавидна от всички.

---

*Парче от Мано Чао. Оригиналният правопис е такъв.