ЛОШ ДЪХ. И ОПАСЕН

Ставало е дума тук за оня гражданин, който се опитал да върне телевизор в гаранционен срок. Претенцията към продавача била: телевизорът ви има развалени зъби. Трябва да е било преди избори, когато от екрана се говорят най-много гадости и в домовете ни (какво говоря - в цялата държава!) замирисва на мръсна уста. Такива гнусни издихания се разнасят вече и от най-добрите марки, та ако имаше свободна продажба на противогази, оборотът би стигнал невиждани нива. Но пропуските в това отношение се компенсират от усърдното кадене на тамян, извършвано от поръчкови социолози, пиар агенции и всевъзможни джобни автори. Там, където разпространяваните от тях благовония не се справят, народът традиционно противодейства с чесън и най-банален дезодорант. И понеже в България периодът е неизменно предизборен, и понеже и едните, и другите аромати са неизменно усилени на "max", една миризма от последно време се разпространява незабелязано и зловещо, обезвредява обонянието и се отлага в съзнанието. Но - на дъното. Погълнати да отпъждаме (или да привикваме) местните политически газове, ние я пропускаме без опасение и без съпротива и тя се пропива в нашия живот, в размислите ни, в съвестта.

Миризмата на кръв

Преди всяка световна касапница тази миризма бива поднасяна на човечеството - в някакви местни конфликти, в някакви периферни кръвопролития. В някаква Руско-японска война, в Балканска. Или някъде в Халхин хол, в Абисиния, над Герника. Замирисва на кръв, светът вдишва - любопитно, безгрижно, неусетно почти. И после кръвта го залива. Това не е игра на въображението, това е световен опит. Горчив? Кой ти гледа...

Било е време - дават му на света първо да помирише войната. Както са казвали предишните поколения, "вестниците миришат на война". Днес кръвта тече направо от телевизора, от интернет струи, пепелта на съсипните се утаява по нас, по дрехите, по косите. Миризмата й извира от редакции, църкви и молове, от концерти и кафенета, от крайпътни променади, от летища и влакове. Но на нас не ни мирише на война, мирише ни, в най-добрия случай, на избори. Лошият дъх на телевизора маскира опасния. И накрая: хората не избират войната, но войната избира тях.



ПЪПЕШ НА ЛОВ

Мъжът е с неопределена възраст и от това неговите въпроси сякаш ги задава самото време - миналото, а може би и бъдещото. Той не ги изрича с подобаващ апломб, не влага в тях високопарната им значимост. Пита повече простодушно, отколкото със съзнание за важността им за заобикалящия ни свят.

"С какво си го хранил този звяр - мърмори той, - с какво си го угоил така? Ще скочи да те изяде, бе, човек, защо не внимаваш?"

"Звярът" е огромен пъпеш, подпрян на кашоните със зеленчук, отделно от другите пъпеши (и те доста "охранени" впрочем) на импровизираната сергия на тротоара в напечената "Младост"-2. Сиво-жълт екземпляр, далеко надвишаващ традиционния мирен размер на досегашните сортове, той е някак войнствен, заплашителен, смущаващ. Ако го срещнеш на тъмно...

"Къде се въдят такива - продължава човекът, - къде му е на този пъпеш бостанът? И в Ташкент не съм виждал такива." Мъжът не е вчерашен, помни времето, когато любителите на едри и сладки пъпеши носеха семе от Ташкент и от Самарканд. Първата реколта от такива семена в България се раждаше страхотна, втората - иди-доди, на третата поколението ставаше като нашенското. Но и там нямаше такива великани, бил съм на онези пазари.

Мъжът говори на себе си, в най-добрия случай - и на мен. Никой пред сергията не го разбира. Продавачът, мисля, дори не знае какво е бостан. Не го разбира и самият пъпеш - най-вероятно чужденец. Голям "звяр", ако те подгони - ще побегнеш. Добави му едни глигански бивни или рога подходящи и какъвто е набит и трътлест, може всекиго да уплаши. Но не и когото трябва. Онези, които следва да се тревожат, не го и забелязват. Каквото и да значи това...

Дошел е отнякъде и се е установил на сергията току под балкона ми в крайния квартал. Така са се разположили съгледвачите на армията, заредена с химия и ГМО - те чакат своя час. Търговците на гибел днес напират с най-модерния си отрасъл. Може би някоя далечна сутрин българинът все пак ще се събуди. И ще се плесне по челото в трагично просветление: оприличавахме го тоя пъпеш с някакъв невиждан дивеч. А той бил дошъл на лов...



ПОДЗЕМЕН КВАРТЕТ

Александър Ж. е от първите заселници в "Младост"-2. Ако това бе в Америка, и двамата с него щяхме да се радваме на почести като пионери в завладяването на софийския югоизток. Утъпквахме пътя на хилядите, които щяха да ни последват в тогава суровата природа, в калта и мразовете, в безбройните премеждия с прохождащата общинска бюрокрация. Повечето се познавахме по име и по лице, а като се срещнехме в центъра, задължително спирахме да разменим по няколко изречения, както го правят съселяни, засекли се в големия град. Но това са спомени, разтворихме се в новите поколения, надошли, а и родили се в квартала. Александър го виждам само отдалече, когато го мярвам да тича по снежнобял анцуг в градината срещу блока. Отблизо не го бях виждал отдавна, та сега, в метрото...

Метрото, впрочем, тук е най-изразителният символ на изминалото време. От първите "чавдарчета" на забравената линия 106 до днешния искрящ подземен свят - опитай да проследиш какво точно се е случило, опитай се да го свържеш и да го вместиш в собствения си живот. Това може би правеше и Ж., докато, мрачен и озадачен, изпращаше с поглед изпуснатия влак. Сгъваше и разгъваше пръсти, но не изглеждаше да запомня колко се получава. Какво броеше и пресмяташе, та очевидно се изнервяше и като че проклетисваше, без да поздравява?

Дори не почака да попитам. Нещо толкова напираше в него, че искаше да го махне, да го раздаде, да го прехвърли някому. Четирима души били. Четирима души на спирката, с които той не говори. Всичките си го заслужавали, но все пак - четирима! Перонът в този час е полупразен, а пак - цели четирима души! Като някакъв квартет, събран нарочно заради него. Някакви сръдни и инциденти, някакви житейски стълкновения и ето: четирима души, които избягва да среща и да поздравява. За никого от тях не жали, при среща ги отминава без угризения, но това - един по един. А така, накуп? Оставил ги да се качат и да заминат, хартисал тук да помисли. И какво намислил: че ако продължи да брои (не тук на перона, а въобще), сигурно ще напълни влака и няма да има място за него самия. Кой влак? - без малко да попитам, но се сетих: влакът на живота ще да беше.

Стана ми смешно: сетил се съкварталецът ми Ж. да брои! Какво е чакал досега? До края на дните си можеш да събираш какво си направил, да трупаш, да притуряш. Виж, изваждане няма! Не можеш да поправиш, не можеш да почистиш. А не е ли по-добре така? Толкова хора пробваха да си редактират живота - един резил се получи. Та за какво тоя комшия сега страда и се кае? Какво го е налегнало: просветление или просто старост?

Положих усилия да остана сериозен. Ж.обаче не можа. Захили се: кой знае колко такива щели да го чакат на връщане. Да не съм решил, че е само този квартет!

Хич дори не бях си помислил, познавам го добре. И даже щях да му кажа какво точно помислих. Но се отказах.

Ще спре да ми говори...