В Турция совите не са това, което са. Проваленият пуч на военните може да се окаже пропилян шанс за турската демокрация, а победата на "гражданското общество" в нощта на заговора и след това - триумф за ислямизма в лицето на неговия харизматичен вожд. Дали подобни опасения ще се материализират, зависи от проекта "Ердоган" и от подкрепата за него от мнозинството. Ако властта на Ердоган продължава да бъде консолидирана през следващите седмици и месеци, съдбата на тази регионална сила ще зависи преди всичко от волята, морала и амбициите на "силния човек". Дали присъщият му прагматизъм ще надделее над мегаломанията в съчетание с пословичната му омраза към опонентите - такава е дилемата днес.

Репресиите срещу участниците в метежа са неизбежни, а въвеждането на тримесечен извънреден режим е легализиране на възникналото след потушаването на метежа съотношение на силите. Стряскащи обаче са мащабите на последвалата чистка на опоненти или въображаеми врагове на Ердоган, обхванала не само сектора за сигурност, но и съдебната система, другите държавни институции и в частност образованието, както и науката и медиите. За външния наблюдател нещата наподобяват сталинските чистки, а малтретирането на войниците от страна на фанатизирани поддръжници на Ердоган ни напомнят, че преобладаващият манталитет в тази страна отрежда място в Близкия изток, а не в ЕС и дори не в организация като Съвета на Европа, в която понастоящем членува.



Турската демокрация търпи ускорен процес на демонтаж



Опозиционните партии са в изключително слаба позиция и дори се появяват предложения за евентуалното им кооптиране в бъдещата президентска властова структура. Единствено кюрдската Демократична партия на народите на Демирташ остава извън този проект, което я обрича на изолация и последващ разгром или на капитулация. Същевременно ислямисти от управляващата партия попълват овакантените ключови позиции в съдебната система, държавната администрация и сектора за сигурност. Условията са назрели за провеждане на референдум или на предсрочни избори, чиято крайна цел е формалното трансформиране на парламентарната система на управление в президентска - заветната цел на Ердоган.

Потушаването на преврата върви ръка за ръка и с преформулиране на външнополитическите приоритети. На дневен ред е стопляне на отношенията с Русия и Иран, подкрепили Ердоган в решаващия час, втвърдяване на тона по отношение на Европа и конфронтиране със САЩ. Отношенията с Вашингтон вече са заложник на решаването на казуса "Гюлен", т.е. предаването на Турция на намиращия се в САЩ религиозен водач, уличен от Анкара като мозъка на преврата. И във външнополитическата сфера обаче по-далечните намерения и цели на Ердоган са непредсказуеми на този етап.

Дестабилизацията на институциите, чистките в съчетание с разширяване влиянието на ислямисти и националисти, както и сегашната международна изолация удрят по репутацията на страната и имат крайно негативен ефект върху икономиката. Евентуалното засилване на диктаторските черти на управлението, чийто жалон ще бъде въвеждането на смъртното наказание и затъването на Турция в тресавището на колективни и индивидуални вендети, би торпилирало мечтите на самия Ердоган за влизане в десетката на най-могъщите икономически и политически държави в света. Какъв ще е изборът му?



Проектът "Ердоган"



Събитията след 15 юли изясниха поне един факт: Турция не е и няма да бъде в обозримо бъдеще европейска демокрация. Все пак пред страната има няколко други алтернативни модела, които биха отредили различни траектории. Ердоган може да следва примера на диктаторите от ХХ век или да се вдъхнови от образците на "просветения авторитаризъм", довел до просперитет "азиатските тигри" - от Сингапур до Корея. В неотдавнашно изказване турският президент заявява намерението си не само да продължи изпълнението на целите с хоризонт 2023 г., но и да набележи по-далечните репери - чак до 2073 г.! Реализирането на подобни визии обаче не може да стане по пътя на репресивната диктатура. Овладяването на централната власт, ислямизирането на институциите и превръщането на Турция в полицейска държава биха довели до засилващо се социално-политическо разслоение. Сегашният реванш на "черните турци", т.е. традиционалистката и дълбоко религиозна буржоазия на Анадола, води до маргинализиране на "белите турци", представляващи традиционната либерална буржоазия, конфронтиране с кюрдите и окончателно отчуждаване на алевитите, представляващи малцинствена ислямска деноминация. Освен това продължаващите унижения на армията едва ли биха останали без последствия. Не на последно място едновременното конфронтиране с всичките тези сегменти е трудноосъществимо, тъй като деморализирането на военните не позволява по-мащабни операции срещу ПКК в Югоизточна Турция.

Благоразумието би насочило Ердоган към курс на национално единство, което преминава през амнистия и преодоляване на сегашната вътрешнополитическа конфронтация. Очакваното въвеждане на президентска система ще зачеркне либералнодемократичната перспектива, но само по себе си не би имало значението на фатален рубикон в едно преобладаващо религиозно-консервативно общество. Затова решаващият индикатор ще бъде политическият дневен ред на Ердоган в качеството му на национален лидер. Той би следвало да включи възобновяването на мирните преговори с кюрдски представители в съчетание с разграничаване на това малцинство от екстремизма и сепаратизма. Логичното продължение на тази линия би било поврат в сирийската политика на режима, насочен към по-скорошното възстановяване на териториалната цялост на Сирия като унитарна държава. По такъв начин ще бъдат намалени рисковете от възникване на втора кюрдска автономна област по подобие на полунезависимия Иракски Кюрдистан. Подобна платформа би създала и предпоставките за продължаващ икономически възход, върху който в крайна сметка се гради популярността на Ердоган.



Последиците за България



За разлика от повечето страни членки на ЕС събитията в Турция са непосредствена заплаха за нашата държава и общество. Българските турци, както и изселниците в Турция са обект на битката между ердоганизма и кемализма, пренесена в политическата сфера в конфронтацията между партии като ДПС и нерегистрираната още ДОСТ. Пак България в най-голяма степен изпитва и ще изпитва в бъдеще неадекватността на натовските схеми, в които се разчита на Турция за сигурността на големия Черноморски басейн. Пучът и потушаването му показаха колко ненавременна и контрапродуктивна е инициативата за създаване на регионална флотилия, в която страни с различаващи се, а понякога и противоположни национални интереси и приоритети като България, Румъния и Турция са напъхани под шапката на конфронтацията с Русия. Най-непосредствената заплаха за страната е очакваното нашествие на бежанци - не само от Близкия изток, но и на турци, подложени на гонения у дома. Дестабилизацията на Турция засилва и опасността от инфилтриране на джихадисти. Всичко това налага спешни мерки в страната, региона и Европа. София може и трябва да бъде активен участник в изработването на политиките на ЕС спрямо Турция на новия етап. Преосмислянето на досегашните политики трябва да върви по линия на прагматизма, който е заложен и в приетата неотдавна Глобална стратегия за сигурност на Европейския съюз, разработена от ведомството на Могерини. В по-общ план съдбата на ердоганизма се вписва в контекста на опитите на политическия ислям да се завърне като алтернатива на светския авторитаризъм. Евентуален провал, включително и чрез установяване на еднолична диктатура в Турция, би затвърдил извода за несъстоятелността на синтеза между религия и демокрация в ислямския свят.