Народните ни песни, от които и краища на България да са, прекрасни са. Например шопската "Има, нема, кога има, има, кога нема, нема ... " Харесвам и шопските лакърдии. Нане казал: "Че си запалим къщата, да му изгори на Вуте плевнико." Заканата "Че те тепам от тука до утре" е уникална в света релация между място и време. Пространство-време е физически и математически модел, който съчетава пространството и времето в единен пространствено-времеви континуум. Очарователно е шопското неверие: "Е па такова животно нема", рекъл шопът, като видял жирафа.

Шопска салата също нема. Измисли я през соца един незнаен готвач в "Балкантурист" и генерал Иван Врачев я хареса.

Генералът командваше Комитета по отдих и туризъм и го преименува "Балкантурист". В Копривщица има негов паметник, защото той бил партизанин и най-младият комунист; не е вярно, че пожарникарят генерал Бойко Борисов е бил най-младият комунист. Врачев беше голям партиец, не като парламентарната шефеса Цецка Цачева - нищо и никаква партийна секретарка. Нито като сегашния президент Росен Плевнелиев - нищо и никакъв комсомолски деятел и амбулантен продавач на хороскопи.

Когато в Батулия направиха паметник на партизаните, убити в Батулийската битка, и го обсъждаха, преди да го открият, и някой възрази, че скулптурната композиция започва с паднал партизанин, Врачев му обясни: "Вярно е, убиваха ни". Само една забележка той направи на скулптора: "Виж сега, момче, пистолетите ни не бяха такива, а ей такива"... и - майтап! - извади си пистолета.

Той командваше "Балкантурист" така, както бе командвал Трета българска армия : "Навсякъде да има шопска салата! Безплатни паркинги! На плажовете безплатни чадъри и "шезлонгове"! Безплатни "къмпинги"! (на английски има звук "ъ", но "а", в camping е нещо средно между "а" и "е", не е "ъ", значи не е къмпинг). На плажовете да има табели! Охраняем плаж, неохраняем плаж! Изникнаха табели "the beach is saved", "the beach not-saved". Бил съм lifegard, воден спасител в България, не съм бил в Baywatch в US; вие, които сте в US, кажете ми какви са табелите на плажовете и паркингите в САЩ. Аз, доколкото зная български език, паркингът е охраняван или неохраняван, не е охраняем или неохраняем. Но българският език е необятен. "Не можеш да обхванеш необятното" казал Козма Прутков.

Сега тийнейджърите ловят покемони, правят си селфита, за да се изфукат. Даже опасни, като една тийнейджърка, която се качила на покрива на вагон да си направи селфи и я треснал токът от жицата, по която се плъзга лирата на електровоза. Възмущавам се от днешната младеж. Ние едно време, ехей! Какви умници бяхме!

Като се замисля, същите келеши бяхме. Не влизахме в трамвая, возехме се на буфера на опашката на задния вагон, после скачахме в движение и се улавяхме за задния капак на движещ се камион. Жорката го сгази трамваят, понеже на завоя след "Граф Игнатиев" се метна между мотрисата и втория вагон и се подхлъзна.

Аз имах своите десет минути изфукване пред нашите и гостите. Слушах по голeмия "Телефункен" с разлети къси вълни BBC news и The Voice of America, после превеждах какво са казали. Копчето за настройка беше запечатано с червен восък, застопорено на Радио София на средни вълни от "органите" в Царство България, но аз отвинтвах задния капак и въртях шайбата на кордата. Красноармейците напредваха като лавина, а българското радио папагалски повтаряше "комюнике от главната квартира на фюрера" - "стратегическо скъсяване на източния фронт". Чърчил и Рузвелт протакаха откриването на втория фронт, само ни бомбардираха, изчаквайки обезкървяването на СССР.

След моите 10 минути слава вкъщи отивах при трима батковци в разсадника в Борисовата, където сега има тенискортове. Там ми беше още по-лесно да се фукам, понеже не превеждах, само повтарях каквото съм чул в ефира. Слушаха ме внимателно Каюга, Текс и Мейн. Те бяха родени в малки (според американските представи) ферми в Мейн, Тексас и на брега на езерото Каюга край Великите езера. Аз им бях източникът на информация, а Втората световна война продължаваше, те мечтаеха да се върнат вкъщи; тримата оцелели от US бомбардировъчен полет над Плоещ, където ги ударили и бомбардировачът им паднал в България. Зад телевизионната кула има вдлъбнатини - загладени от времето бомбени кратери. Те успели да пуснат бомбите в гората, за да не убият хора. Те бяха PAWs (prisoners of war), военнопленници, но незаключени, къде ще ходят; тогава нямаше канали за трафик на хора. Дори хляб не им даваха, то и за софиянци нямаше в бомбардирана София, но те, US селянчета, си бяха засадили картофи, моркови и зеле в пепиниерата, разсадника в Борисовата, където сега има тенискортове.

- Ще дойдеш ли утре пак да ни кажеш новините Джими? (те ми казваха Джими) - Да. И телефункена ще го открадна и ще избягам от къщи и ще дойда при вас. - Няма да правиш това, Джими. Ти знаеш ли заповедта "Не кради". - Йес. Аз и другите ги знам. - Ти спазвай само две - не убивай и не кради, forget about the rest, останалите ги забрави. - Сега, Джими, ще занесеш от нас на майка си зеле, картофи и моркови и ще я питаш може ли да ни даде някоя стара тенджера.

Като се върнах вкъщи, нашите и гостите се смееха; не мислете, че през бомбардировките хората не се смееха. Художникът писател Петър Дачев разказваше, че Иван Иванов, един много добър столичен кмет, не градоначалник**, сигурно при бомбардировките някоя тухла му паднала на главата, та написал стихотворение: "Да ни бият с огън, бомби, ще се крием в катакомби" .

Майка ми даде две тенджери и един примус, спирт, газ и сол. Продължих да ходя в пепиниерата и да казвам какво казали BBC news и The Voice of America. После плувахме в студената вода на басейна в лятната къпалня "Мария Луиза". После, за да се сгреем, танцувахме по налъми tap dance (степ) като Фред Астер. После пак плувахме кроул като Джони Вайсмюлер. Не ходех на училище, нашето първоначално училище "Свети Седмочисленици" хвръкна във въздуха, уцелено от blockbuster (двутонна бомба), там сега е Спортната палата. Хубаво беше през бомбардировките, само дето на Славчо пуснатата от небето гърмяща писалка му откъсна пръстите. Нашите ми купиха мечтаното германско фенерче без батерии, а с ръчка, която колкото по-бързо я помпаш, толкова по-силно то свети, защото толкова по-бързо се върти миниатюрното динамо в него; като завият сирените за тревога и спре токът, аз по тъмните стълби да сляза пръв в бомбоубежището в мазето. Но там беше скучно, а навън беше феерия, лъчите на прожекторите опипваха облаците, отгоре падаха flares и бум-бум от ПВО-то и бомбите. По-хубаво, отколкото на кино, понеже след филма не можеш да събираш шрапнели. Когато се евакуирахме в Катуница, целеха жп моста над Чая на стотина крачки от нас и бомбените взривове бяха като оранжеви букети в нощта и също беше красиво, но не уцелиха моста.

Мейн, Текс и Каюга засадиха три фиданки в редичка, други три - в триъгълник, да се знае, че са били тук. - Кой ще знае, попитах аз. - Ти - казаха те, и Каюга ми даде мъничък елключ от техния свален бомбардировач. Монтирах го на една настолна лампа вкъщи, но понеже тя сега е енергоспестяваща, не я изключвам и той виси на шнура безполезен. Плуването ми беше от полза, когато кандидатствах за воден спасител. Степът също, когато през 1950 г. в Народния театър, понеже можех да танцувам tap dance, ми ушиха US военна униформа, облякоха ме като Джи-ай (US GI) и от театралния реквизит ми дадоха не налъми, а накованите с десет налчета, за да тракат, обувки на принц Кирил.



* impromptu - хрумване: музикално, словесно, балетно, всякакво

** Сегашните журналисти не знаят, че кмет и градоначалник са различни работи. Не съм съгласен и с радиожурналистката, която миналата събота каза по БНР, че Ламанш е 250 км, нито с другата, която каза, че в похода "По стъпките на Левски" участвал "потомък"(?) на дякон Левски.



DI copyright