"В един спор винаги единият ще надприказва другия. Но прав е не който е по-устат, а който е... прав."

Това е т.нар. Закон на Донков за спора. Извел съм го в битността си на телевизионен зрител, гледайки как смислени и честни хора биват смазвани на екрана от професионални дърдорковци, безпардонни, напористи и необвързани с истината, които успяват да извъртят нещата към своята теза и да тържествуват с блеснал поглед, убедени, че са изманипулирали целия свят. Този "закон" , по-скоро ироничен, обаче не обхваща времето отпреди телевизията, когато в споровете, в сблъсъците на становища, твърдения, идеи се е побеждавало не само с обикновено надприказване, но и със сила, с... мнозинство, с всякакви видове бухалки и прочее сечива за доказване. Много спорове са били спечелвани, като просто са били дирижирани, прекратявани, забранявани или предотвратявани - нерядко и физически. (В Хитлерова Германия не е имало спор по расовата теория, в Македония няма спор за произхода на "нацията".) Литературата за спора обхваща вагони от съчинения, а може и повече, тъй като част от тях вероятно са писани на пергамент или дори върху камък. Простират се от философските аспекти на спора, етичните норми, стратегията и техниката,та чак до опростени инструкции за неговото водене и спечелване. Разучаването на тези съчинения е задача за цял живот, но аз не се интересувам толкова от победите в спора. Вълнува ме въпросът за правотата. Помня главно споровете, които съм изгубил, когато съм бил прав.

Имам едно стихотворение, уж написано "в мига на неочаквана взаимност" (де го този миг?), в който човек доказва "на всеки ъгъл" своята правота. И така до края: за вечния спор, за вечното надбягване и преборване в живота - все за тази пуста правота. Авторът не вижда друго бъдеще "до деня, когато, часовник пясъчен зърната ни отсее". Вярва обаче много младият тогава автор, че правотата е неугасима, сочи и пример:



"Върти Земята, ах, върти Земята

праха на Галилео Галилей..."



За този финал Андрей Германов благоразположен ме спря на "Солунска": не съм ли мислил да сменя краткия член с пълен? Смая ме. Не стига, че е прочел стихотворението ми, а и размишлявал! Не бях забелязал, разбира се, че с една промяна се получава друго стихотворение. ("Още едно" - каза Андрей.) В първия случай: Земята върти праха на Галилей и с това доказва правотата му, потъпкана и забранена от Инквизицията. (Помните го: "И все пак, тя се върти!") А във втория: прахът на Галилей върти Земята! Разлика - до небето. Той бе "видял" по-голямото стихотворение. Аз бях останал само при победилата правота. Ходих няколко дни хем похвален, хем потиснат, а сега си мисля: отдавна някакви странни реформатори (на езика, моля!) искат да премахнат пълния член. Тогава и двата финала ще заживеят единни в стихотворението. Прахът (дързостта, талантът, прозрението) ще върти планетата, но и това въртене постарому ще потвърждава прaвотата на "победения".

От известно време живея на пресечката на улица "Балан" с улица "Васил Златарски". Всъщност, живея тук от десетилетия, но сравнително неотдавна осъзнах, че улиците се казват така. Просто нямат табелки. Помогна идването на софийското метро. Спирката край нас бе наречена "Академик Александър Теодоров-Балан" - по името на улицата. Така и картата на квартала се изясни.

В годините, които помня, големият учен Александър Балан бе известен преди всичко със своето дълголетие. И с борбата си за чистота на българския език. Неговото литературно и педагогическо дело бе вече извън погледа на поколенията - бе възрастен, почти столетник, нови имена се въртяха пред този поглед. Иначе: внушителна кариера, страстна отдаденост на научния дълг, достоен житейски и граждански стоицизъм. Първи ректор на университета, автор на основополагащи трудове за езика, общественик от висок ранг. Животът му бил труден, работил много, уморявал се, но не и да обича България - казват съвременниците. Бил е авторитет, издигнат и популярен, неговите гледища и постановки били признати. Не и в полето на пуризма.

Балан не е бил пурист от най-разпространен вид - обикновен чистач на езика от чуждици. Балан, както Ив. Богоров и акад. Стефан Младенов страстно, вдъхновено е създавал нови думи, някои от които са се вплели в езика и са вече неразличими от "оригиналното" българско слово: влак, дейност, творба, усет, украса, заплаха, излет, поява, летовище, общувам, предимство, възглед, летец, летище. Те звучат и функционират превъзходно, недоверието към тях се е разнесло и забравило, останали са обаче присмехът и съпротивата на опоненти, несъстоятелни и недалновидни и, странно, този присмех се разпростира и върху един учен от такъв калибър, който рядко се повтаря в българския живот. "Спорът" се е водил пред очите на публиката, средствата често са били недостойни - подигравчийски, язвителни, жълто-вестникарски. Били са извън неговия академичен свят, често ученият е бил желана мишена - сам или заедно с другите като него "драсни-пални-клечици". (Това прословуто "драсни-пални" не е творение на Балан, а на Богоров, но неприличните му опоненти не са се отличавали с добросъвестност. Дюдюкането е било по-важно за тях.) В тази злополучна престрелка саркастично се забърква и Кирил Христов и така в обществото остава впечатлението за един загубен спор, за един провал в изковаването на звучно и хубаво слово. Името на Балан десетилетия е извиквало снизхождение като към един амбициозен, но неуспял творец на думи. Но спорът само ни е изглеждал завършен.

С д-р Георги Б. се стоварихме от влака на станция "Балан". Става за адрес, хрумна ми. Къде живееш? На станция "Балан". Казах го на доктора. Той мислел за друго. "Влак" - рече. Дядо ми до края на живота си го наричаше "трен". Балан е измислил думата."

Трепнах. Ето го финала! Не на колонката, на спора! Времето го беше разрешило: влакът на академика спираше на станцията на академика. Думата му пътуваше, бръмчеше, возеше пътници! От и до станция "Балан". Е, можеше да се казва спирка, за да бъде напълно доволен академикът на небето, но и така става. Напълно подхожда за последна дума в един забравен спор...