Опитайте за момент да си представите един свят без държави. Представете си карта, която не е разделена на малки цветни кръпки, всяка с ясни граници, правителства, закони. Опитайте да си представите всичко, на което се основават нашите общества - търговия, пътувания, наука, спорт, поддържане на мирни отношения и сигурност - но без да споменавате държавите. Опитайте да си представите самите себе си: вие имате правото на поне едно гражданство, както и правото да го смените, но не и правото на никакво.

Онези пъстри кръпки по картата могат да бъдат демокрации, диктатури или просто прекалено хаотични, за да бъдат определени като едното или другото, но буквално всички твърдят, че са едно: национална държава, суверенна територия на някакъв "народ" или нация, които имат право на самоопределение вътре в рамките на една самоуправляваща се държава. Така поне казват Обединените нации, чийто списък на националните държави днес обхваща 193 единици.

И все повече и повече хора желаят собствена държава - от шотландците, гласуващи за независимост, до джихадистите, основаващи нова държава в Близкия изток. Голяма част от водещите новини в наши дни, от конфликтите в Газа и Украйна до разправиите около миграцията и членството в Европейския съюз, са свързани по някакъв начин с националните държави.

Дори и в процеса на постепенна икономическа глобализация националните държави си остават основната политическа институция на планетата. Масовите поддръжки за националистически партии на тазгодишните избори в ЕС показват, че национализмът си остава много жив въпреки опитите на ЕС да го превъзмогне.

Но сред днешните икономисти, политолози и дори някои държавни чиновници се засилва усещането, че националната държава не е непременно най-добрата база за управляване на обществените дела. Ние сме изправени пред жизненоважни въпроси като набавяне на храна или промяна на климата в глобален мащаб, но националните приоритети постоянно надделяват над глобалния. На по-ниско ниво градските и регионалните администрации често, изглежда, обслужват хората по-добре от националните правителства.

Но как тогава би трябвало да се организираме? И дали националната държава е нещо естествено, някаква неизбежна институция? Или просто опасен анахронизъм в един глобализиран свят?

По принцип това не са естествени научни въпроси, но ситуацията се променя бързо. Теоретиците на комплексни системи, социолозите и историците се занимават с тях, използвайки нови техники, а въпросите не винаги са онова, което бихте очаквали. Националната държава е далеч от това да бъде определяна като прастара. Напротив, тя е скорошно изобретение. И докато сложността на обществените процеси се увеличава, тя постепенно мутира в нови политически структури. Моля, подготвяйте се за неомедиевализъм.

Преди късния XVIII век не е имало истински национални държави, твърди Джон Брейли от Лондонското училище по икономика и политически науки. Ако бихте пътували из тогавашна Европа, нямаше да ви искат паспорт по никоя от границите; по онова време не са съществували нито паспорти, нито граници в днешния смисъл на думата. Хората са имали етнически и културни идентичности, но те не са определяли политическата единица, в която са живеели.

Това ни води до въпросите на антропологията и психологията на най-ранните политики в историята на човечеството. Нашите общности са получили началото си като скитащи, разширени семейства, след което са се оформили по-големи групи от номади ловци, а преди около 10 000 години е започнало оформянето на уседнали земеделски общности. Такива човешки групи имат адаптивни предимства, тъй като хората си помагат взаимно при изхранването и защитата на групата.



Война и мир



Но подобни общности имат своите граници. Робин Дънбар от Оксфордския университет показва, че един индивид може да проследява и запомня социалните си взаимодействия с не повече от 150 души. Свидетелствата за това включват изследвания на селски и военни общности по протежение на цялата човешка история, както и средния брой приятели, с които хората поддържат връзки в днешните социални мрежи.

Но има една важна причина да се поддържат повече социални връзки: войната. "В малките общества между 10 и 60 процента от мъжката смъртност се дължи на военни действия", казва Питър Търчин от Университета в Кънектикът. Повече съюзници означава по-висок шанс за оцеляване.

Търчин е стигнал до заключението, че древните евразийски империи са ставали най-големи там, където битките са били най-жестоки, което означава, че войната е била основен фактор при политическото уголемяване. Археологът Йън Морис от Станфордския университет смята, че с увеличаването на населението хората вече не са били в състояние да намират свободни земи, където да избягат от враговете си. Загубилите битките просто са били погълнати едновременно със завладяната територия от победителите - и така владенията постепенно са се увеличавали.

Но как хората са успявали да преодолеят числото 150 на Дънбар? Универсалният отговор на човечеството е бил изобретяването на йерархии. Няколко селища са се обединявали под ръководството на един водач. Увеличавайки се, тези съюзи са прибавяли повече селища и ако е било необходимо, допълнителни нива в йерархията.

Йерархиите позволяват на лидерите да координират големи групи хора, без някой от участниците в тях да трябва да следи връзки с повече от 150 души. В допълнение към непосредствения си кръг всеки от участниците общува с едно лице от по-високото ниво на йерархията и по правило с осем души от по-ниски нива, според пресмятанията на Търчин.

Тези съюзи продължават да се разширяват и увеличават сложността си, за да са готови за повече и по-разнообразни колективни действия, казва Янер Бар-Ям от Института за комплексни системи към Кеймбриджкия университет в Масачузетс. За да оцелее едно общество, неговото колективно поведение трябва да е толкова сложно, колкото предизвикателствата, които го очакват - включително конкуренцията на съседите. Ако една група приеме йерархично общество, неговите конкуренти също трябва да го сторят. Обществата се усложняват с разпространяването на йерархиите.

По-големите йерархии не само са печелели повече войни, но са изхранвали и повече хора чрез икономиката на големия мащаб, който е позволявал изнамирането на новаторски техники като напояване, производство и съхраняване на храни, обединяваща религия. Впоследствие се появяват и големите градове, царства и империи.

Но това не са били национални държави. Един завладян град или област е могъл да бъде подчинен, без значение каква е "националната" идентичност на жителите му. "Разбирането за националната държава като необходима рамка за политиката не издържа на обстоятелствено изследване", казва историкът Андреас Осиандер от Лайпцигския университет.

Ключов момент е, че аграрните общества изискват минимално управление. Девет от десет души са селяни, които са се занимавали със земеделие и скотовъдство, за да не гладуват, така че до голяма степен те са били самоорганизиращи се. Правителството се намесва, за да вземе своя дял, да наложи основите на наказателното право и да запази мира в рамките на своите владения. Иначе основната му роля е да се бори, за да запази тези територии, или да придобива нови.

Владетелите прекарват сравнително малко време в управление, казва Осиандър. През XVII век Луи XIV във Франция е имал половин милион войници, които са воювали за чужди територии, но само 2000 от тях са използвани за въвеждане на ред у дома. През XVIII век холандците и швейцарците не се нуждаели от централно управление. Много източноевропейски имигранти, пристигащи в САЩ през XIX век, са можели да кажат от кое село са дошли, но не и от коя държава: това не е имало значение за тях.

Преди модерната епоха, казва Брейли, хората са се самоопределяли "вертикално" чрез преките си началници. Имало е и слабо хоризонтално взаимодействие между селяните отвъд местните пазари. Кой е бил владетелят и какво отношение е имал към тези хора, до голяма степен е без значение.



Прости общества



Тези форми на сравнително слаб контрол са означавали, че предмодерните политически единици са били способни само на по-прости колективни действия като събиране на храна, водене на битки, събиране на данъци и поддържане на реда. Някои от тях, като Римската империя, са го правели в много големи мащаби. Но сложността тоест различните действия, които едно общество е в състояние да извърши - си е оставала сравнително ниска.

Сложността е била ограничена от енергията, която дадено общество е било в състояние да впрегне в работа. През по-голямата част от историята това по същество е означавало човешка и животинска работна сила. През късното Средновековие Европа започва да произвежда повече енергия, най-вече чрез използване на водни източници. Това насърчава социалната сложност - търговията се увеличава, например, което пък изисква повече и по-добро управление. Децентрализираната феодална система започва да отстъпва на централизираните монархии с повече власт.

Но това все още не са национални държави. Монархиите се определят от това кой ги управлява, а управниците се определят от взаимното зачитане - а обратното означавало почти постоянна война. С увеличаването на търговията обаче европейските монарси откриват, че могат да получат повече власт от богатството, отколкото от войната.

През 1648 г. Вестфалският мирен договор приключва няколко века на войни в Европа, като обявява съществуващите кралства, империи и други политически единици за "суверенни": никой не може да се меси във вътрешните работи на никого. Това е крачка към модерните държави, но тези суверенни единици все още не се определят от националните идентичности на народите си. Твърди се, че международното право води началото си от Вестфалския договор, но думата "международен" е въведена в употреба едва 132 години по-късно.

Към този момент Европа вече е навлязла във времето на индустриалната революция. Производството на далеч повече енергия, вече от въглища, означава, че някои доста сложни човешки дейности, като например тъкачеството, могат да бъдат механизирани до голяма степен, което пък води до много по-сложни колективни поведения, казва Бар-Ям.

Това създава нужда от нов вид управление. През 1776 г. и 1789 г. революциите в САЩ и Франция създават първите държави, определяни от националните идентичности на гражданите си, а не от родовите линии на управниците. Отново Джон Брейли: "През 1800 г. почти никой във Франция не мисли за себе си като за французин. Към 1900 г. вече го правят всички". По различни причини хората в Англия са имали усещане за "английскостта" си малко по-рано, но това не е било изразявано под формата на национална идеология.

Към 1918 г., с края на Първата световна война и разчленяването на последните многонационални империи в Европа, държавните граници се преначертават най-вече по културни и езикови критерии. Поне в Европа националната държава вече се е превърнала в новата норма.

Част от причините за това се съдържат в прагматичното приемане на новите мащаби на политически контрол, необходими за управляването на индустриални икономики. За разлика от селското стопанство, индустрията се нуждае от ресурси като стомана или въглища, които не са равномерно разпределени, така че множество микродържави вече не са икономически жизнеспособни. Империите също са станали непосилни за поддържане, тъй като индустриализацията изисква по-добро и по-ефективно управление. И така в Европа от XIX век микродържавите се сливат, а империите се разпадат.

Появата на новите национални държави се оправдава не само с икономическа ефективност, но и с реализирането на националната съдба на техните обитатели. Въпреки това цяла плеяда от историци са стигнали до извода, че държавите определят нациите, а не обратното.

Франция например не е някакъв естествен израз на една съществувала от по-рано френска националност. По време на революцията от 1789 г. половината от жителите не говорят френски. През 1860 г., когато Италия се обединява, само 2.5% от жителите говорят италиански език. Според известния израз на един от тогавашните политици, след като са създали Италия, те трябвало да създадат и италианци - процес, който според много хора продължава и днес .

Сред днешните социолози и социални учени е широко разпространено гледището, че "националното изграждане" е ключов момент в еволюцията на модерните държави. То изисква създаването на нова идеология - национализъм - която емоционално изравнява нацията с кръга от роднини и приятели, за който говори Дънбар.

Всичко това зависи в огромна степен от въвеждането на технологии за масова комуникация. В своя изключително авторитетен анализ на този процес Бенедикт Андерсън от Корнелския университет в Ню Йорк описва нациите като "въобразени" общности: те далеч надхвърлят нашия непосредствен кръг от роднини и приятели (с огромното мнозинство от тях ние никога няма да се срещнем), но хората са готови да умират за нацията си, сякаш става дума за семейството им.

Такива национални чувства, твърди Андерсън, възникват в масов мащаб едва когато евтино произвежданите учебници позволяват стандартизиране на учебните програми и създават езикови общности. Вестниците позволяват на хората да научават бързо за събитията от национален мащаб, с което създават голяма "хоризонтална" общност, каквато преди това е била невъзможна. Освен това националната идентичност е съзнателно насърчавана от държавно финансираното масово образование.

Но ключовият фактор, движещ този идеологически процес, е скрит по-дълбоко и той е от структурно естество: създаването на широко разклонена бюрокрация е директно свързано с нуждата от комплексно управление на индустриализираните общества. Например, казва Брейли, Прусия е първата страна в света, която е започнала да изплаща помощи за безработни, през 1880 г. Първоначално те се изплащат само в родното село на работещия, където идентификацията не е проблем. Но в процеса на работната миграция помощите започват да се изплащат навсякъде в Прусия. "До този момент не е имало нужда да се определя кой точно е прусак", твърди Брейли, но после възниква нуждата от бюрокрация, която да управлява процеса. Ето защо възникват документите за гражданство, преброяванията на населението и охраната на границите.

Това означава, че йерархичните структури на контрол започват рязко да се разширяват, с все повече нива на мениджмънт. Именно тази бюрокрация е нещото, което свързва хората заедно в национални държави, твърди социологът Синиша Малешевич от Дъблинския университет. Но това не е някакъв преднамерен замисъл: то е резултат от поведението на комплексните йерархични системи. В процеса на извършване на все по-комплексни дейности структурите за контрол в обществата стават все по-сгъстени.

В новопоявилата се национална държава това означава, че на глава от населението се появяват все повече бюрократи. Обвързаността в структурите на все по-силен управленчески контрол води и до създаването на все по-лично отношение към държавата, особено като се има предвид, че връзките с църквата и селото отслабват все повече. Правителствата упражняват все по-силен контрол, но и хората получават повече права, като например правото на политически избор. За първи път те получават усещането, че държавата е тяхна. (Продължава в следващия брой)

---------

Дебора Маккензи е дългогодишна сътрудничка на списание New Scientist. Пише в областта на комплексните социални системи, финансите, екологията и управлението.