В един опечен до кафяво ден през осемдесетте години баба ми Цвета ме успокояваше с обичайния си за такива случаи престорено безгрижен тон: "Дребен боб - рече - до комина стига. Дребен човек само по-дребен става". Не беше бабичка, която под път и над път да сипе поучителни слова с историческо значение, та затова каквото съм слушал, го помня. Беше на връщане от гробището, където се бяхме качили да оплевим семейния парцел. Ритуалът бе запазен само за двама ни и що-годе редовно пристигах специално за него. Баба беше безразлична към смъртта, споменаването й предизвикваше изблици на сарказъм и само там, между гробовете, се отпускаше, разказваше за баща си, за свекъра и свекървата, за мъртвите си сестри. Майка й беше починала млада, от нея баба нямаше ни спомен, ни снимка. Това ме натъжаваше, полагах много усилия да се сдобия с хубава фотография на самата нея, но баба бе подвижна и несврътна, вечно шеташе, внасяше, изнасяше - дори най-хубавите й снимки са леко размазани. Фоторепортерите, с които попътно се отбивахме там и с които седяхме на нейната трапеза, бяха мъже, знаменити в занаята, пред гросмайсторските им обективи се бяха изредили и застинали безсмъртни мигове от онова столетие, но баба им се бе изплъзнала. Запечатано бе движението на въздуха, предизвикано от нейното преминаване. И самата тя - не като образ, щракнат за спомен, а повече като причина за това движение.



Баба отдавна беше наясно с моите неприятности



Споменавал бях рядко и откъслечно - добре бе близките ми да научават. Да не забравят в семейството, че това си е професия с ядове и изненади. Какво толкова, малките дози имунизират.

Бе намерила обяснението, с което да приеме този противоречив мой късмет - те ми завиждат. Ако я питаш за какво, сигурно не знаеше. Но беше вникнала, че не може да са чак с тъй божествен произход тези мои неприятности и като така - значи са по някоя обикновена, дори банална, мизерна земна причина. Нито тогава, нито когато и да е в живота съм бил за завиждане, но тя се беше спряла на завистта, може би защото най-дълбоко я презираше. Но - как стават тези неща? - беше изчислила най-злия ми душманин, беше го отделила и по своя си начин нарочила.

"Дребен боб" - това бе за него. Беше се изкачил до "комина" на държавата. Какво правеше там? Главно разчистваше сметки и задоволяваше примитивните си страсти. Посредствен и без морал за литература, умираше да се промуши в двусмислената листа на тогавашната "класика". Вероятно благодарение и на неговия принос онова управление така грубо катастрофира. Всичко това баба не го знаеше, но портрета му бе разгадала и буквално: "дребен човек" - бе съвсем точно, не надвишаваше метър и половина, обличаше се от Детмаг.

Като всякое парвеню и той разчиташе на клакьори, доносници и интриганти, пускаше слухове и ползваше лъжесвидетели, насъскваше помияри, заплашваше читатели, развращаваше критици. Пробва икономическа блокада, но книгите ми се купуваха и издателите само се подсмихваха. Беше слабак в литературата, но като кариерист бе истински ас. А мизериите чет нямаха. Имал съм тежки дни и нощи, както и щастливи, почти чудотворни изплъзвания. Не разказвах подробности на близките си, но веднъж баба ми призна: не ме е била сънувала от малък, а сега, преди няколко нощи, съм й "дошъл" насън и самия сън не го помни, но лицето и дрехата й били мокри от сълзи. Внимателно преброих нощите назад и нещо ме смрази: това бе нощта на мръсното премеждие, когато черна подлост и клевета без малко да ме надвият. Оцелях тогава, но се събудих като след смърт. Милата баба сподели този сън като предупреждение за опасност, а опасността ме бе вече отминала - може би и поради нейните нощни сълзи.

В един бележник, където някога-някога съм записвал стихотворения, намерих сгъната страничка от тетрадка с широки редове, кой знае как оцеляло писъмце. Върху него него баба ми Цвета е запазена по-истинска, по-трайна, по-страхотна, отколкото върху снимките, от които вече ви се оплаках. Ето ги и тези няколко реда:

"Здравейте мили дечица. Пращам ви бобец пресен да си сварите. Калине, много ни домъчня за мънинките, за Драган, Гошко по-скоро го виждахме. Ние сме здрави, дано да получите кошето. Много поздрави на всички."

И толкова, само му добавих пунктуация. Един почерк като в началното училище, без да е увреден от живота. Изпратено е във времена, когато една кесия "бобец пресен" е имала значение, сантиментално разбира се. Разгърнах го отново тези дни. Стои в бележника само защото не мога да измисля как да му избера рамка, как да го "аранжирам" и да го окача наистина вместо снимка в семейния иконостас. Поставянето на която и да е част от миналото в рамка не е проста работа.



Но защо ви разказвам това?



Тези дни дребно човече закономерно ми извъртя поредна гадория. Видяло е добри дела от мен, рамо е видяло - да се опира, а и да плаче, плакал е. Не трябваше да се изпуска дотам да мърси и да се позори. Сигурно съм се доста жегнал и погнусил, та в един навреме събуден спомен баба ми Цвета да се притичва от вечността и да припомня за дребния боб и за околните дребосъци.

Та си мисля: какво му е толкова на живота, щом една обида ми изпраща образи и светлина, които ме поглъщат, връщат ме в честити пространства и ме обгръщат в добрина и утеха, които съм забравил де лежат! Прекарах златни минути с най-близката за мен душа, възкресих я, а заедно с това - и себе си. И то благодарение на някаква банална, кажи го всекидневна мерзост! Когато животът иска да поправи злина, неправда и страдание, той търси в нас самите надежда, гордост и превръзка, намира в нас самите свещ за мрака и капка мед за горчилките. Или както някога си обещахме, утехи в нервите ни търси и намира..

Как късно всички откриваме, че животът е на наша страна! И ако за нас това вече не е толкова важно, много по-важно е за самия живот...