Многозначително съвпадение всяка година задължително затъмнява едно знаменито събитие в българското обществено съзнание. Обикновено в началото на септември медиите се концентрират (заслужено) върху годишнината на Съединението. И скромно, като че формално, се отбелязва годишнината от войната в Добруджа. Много от тях дори я пропускат. Така се случи и и със стогодишнината от славните битки през огнения септември на 1916 г. Чаках да видя как това ще стане този път. Познах. Скромно, рехаво, без плам. Отбелязахме ги тези дати, не ги отпразнувахме.Сякаш една стогодишнина не са случва само веднъж и сякаш дългът ни на потомци не е да ни вдъхновява, а да ни дотяга. Но това е вече тема за труден и нелицеприятен размисъл. Пък и в сравнение с века, който измина, както и с вековете, които предстоят, закъснението от една седмица е пренебрежимо малко. Какво че ще стане един петък по-късно? Имам нужда нещо да добавя, има смисъл. В "Нерви и утехи" държим на това.

Впрочем, ето какво се случва в тази седмица преди 100 години. Сияйни победи почти всеки ден. При Куртбунар - (2. IX.). При Кочмар и Карапелит (3.IX.). Превземането на Добрич (4.X.) и Тутракан (6.IX.). Отблъскване на румънските, руските и сръбските сили при Добрич (7.IX.). Разгромът на руската казашка дивизия (8.IX.).

Съвпадението на тутраканската победа с деня, на който преди 31 години в Пловдив се провъзгласява Съединението на България, въобще не е случайно. Командирът на щурма срещу модерната, отлично въоръжена крепост генерал Пантелей Киселов пренебрегва решението на главнокомандващия фелдмаршал Макензен войските да атакуват града на 4 септември. На войниците бива припомнено, че атаката ще се извърши в дните на едно велико събитие от новата българска история.



Намира това за важно и съдбовно



В частите като доброволци ще се бият и ветерани от победната Сръбско-българска война, която защити и потвърди Съединението. Един от тези ветерани е и самият генерал Кселов, който през 1885-а е командвал рота при отбраната на Видинската крепост. Той се е сражавал и побеждавал в пожарищата на три войни, но смята, че предстои битката на живота му. "Утре се решава моята съдба" - пише той на жена си преди сражението.

Тутракан е превзет на 6 септември с вдъхновен и саможертвен щурм. Според някои спомени по време на атаката полковите оркестри свирят новата (1914 г.) песен "О, Добруджански край!". Битката е славна, кръвопролитна, но за всеки в онзи знаменателен ден - и интимна.

Също на 6 септември на бойното поле при Сарсанлар противникът, който напира на помощ на защитниците на обсадения Тутракан, се врязва в отбраната на Първа софийска дивизия. Подпоручик Петър Мутафчиев, утрешният професор, знаменит български историк, застава на пътя на разколебаните войници. "Къде отивате братя, България пропада! - вика той. - Напред! Ура!" Тръгват след него, срещу картечниците и щиковете. Ротите една подир друга се вдигат и погват врага. И той побягва. "През високите царевици" - уточнява летописецът.

Тази случка е добре известна, тя е, както днес казваме, "знакова" за българските победи във войната за освобождението на Добруджа. Един професор по история, който в младостта си е творил историята. И се е записал в нея. Този миг от неговия боен път е разказван и преразказван и това трябва да продължи. Да се припомня още и още и във века, който сега започва. Само така този пример ще бъде онаследен.



В света, който се задава, всеки пример ще запази своето значение...



Тази война е и лично дело за всеки от участниците в нея. Само преди три години Добруджа с коварство, с предателски удар в гръб е откъсната от Отечеството и мъжете на бойното поле воюват с чувството, че възстановяват една велика справедливост. Офицерите се уморяват да обясняват, че към атака "на нож" трябва да се прибягва само когато това е неизбежно. При отбраната на Добрич жителите на града стоят зад позициите на оредяващите защитници, подкрепления няма, боеприпасите свършват и гражданите насърчават своите герои, като викат "Ура" заедно с тях, докато пристигне конната дивизия на генерал Колев.

Самият генерал Колев се явява при Добрич в резултат на гениално военно решение: оставя срещу противника на своя участък само леко прикритие и с дързък марш успява да стигне в града в съвсем-съвсем последния момент. Разпилява румънските, руските и сръбските части и се връща на своите си позиции - без врагът отсреща дори да разбере това.

В една близка битка освободителят и веднага след това защитник на Добрич генерал Тодор Кантарджиев повежда пехотна рота в атака - с гола сабя в ръка. Точно в тази ръка, дясната, го ранява куршумът. (Това, един генерал да бъде ранен в бойния ред на пехотата, е сензация във всяка война.) Когато, преди да се прехвърлят отвъд Дунава, в шопските полкове настъпва брожение, генералът застава на брега и изпраща своите войници през реката, като лично се ръкува с мнозина от тях с едва оздравялата ръка.

И още един странен и пак личен мотив от войната: когато при вероломното си нахлуване през Междусъюзническата война румънците стигат в Софийско, в семейството на един шоп, воюващ на фронта, се появяват техни войници и заставят домакинята да им направи мамалига. (По свидетелство на друг герой от Добруджанската кампания - писателят Георги Ст. Георгиев.) Сега, вече в Европейската война, този войник си обещава, че ще влезе в румънска къща и също ще яде мамалига - като акт на лично възмездие. Достатъчна причина за един шоп, за да тръгне да превзема Добруджа!



Самата Добруджа не забравя никого от тях



Тези дни в Добрич поставиха паметника на генерал Иван Колев. Легендарният водач на българската конница, дотолкова обгърнат от възхищение, от вяра в неговата храброст и свръхестественост, че и днес може да попаднете на легенди освен за подвизите му, но и за геройската му смърт в грозен бой. А генералът е починал след неуспешна сърдечна операция в един санаториум до Виена, където е пристигнал направо от бойното поле. Но мълвата не може да си представи такъв банален край и смело редактира военната му съдба. Самият паметник има също почти столетна история, пълна с перипетии, разочарования и обрати. Ако не бяха думите му, че следва да се воюва срещу Русия, едва ли щеше да бъде тъй скоропостижно издигнат и днес.

Инак съвпадението на велики дати от нашата история този път ни наставлява: само съединен (и сплотен!) един народ може да замисля и да кове победи...