- Той ми обяснява с благи думи как ще победим на изборите, как е дошло време да изметем политическата паплач, как трябва да се сплотим и обединим... А аз си мисля: "Мамицата ти шугава, какво ми говориш ти на мене, дето съм с четиристотин лева пенсия, ти - дето си с три хиляди лева само заплата..."

Такива излияния ми направи онзи ден един мой познат, съвсем млад още пенсионер, който ме засече пред магазина и спряхме на раздумка. Човекът ми разказа още две-три такива неща, все потискащи, за срещите си с разни хора - тенекиджия, инкасатор, селски пияница. Все в тоя тон. Тенекеджията му изчукал зле старата кола, взел му двойно, ама не му затегнал добре колелото, та едва не се пребил... Инкасаторът бил нахален, а селският пияница му говорел пълни глупости, пък се правел на прозорлив, изобщо досадник страшен и глупак.

Разбрах, че той



искрено мрази не само депутата,



който го е убеждавал на събрание да подкрепи правилния кандидат-президент, но и почти всички останали, с които се сблъсква през деня си. Бях сигурен, че и мен мрази тихо. За какво точно, не знаех, а и не ме интересуваше. Все е намерил за какво, разбира се. Побързах да се отдалеча. В главата ми се завъртя думата "ретроград", а към нея се присъвокупи добилата политическа и астрологична сила планета Меркурий. Чудатото астросъчетание "ретрограден Меркурий" влезе с фейлетонен размах в сериозни уж неща. Стана ми хем смешно, хем чоглаво. Дали пък наистина нещо в небето не ни насъсква един срещу друг? Наскоро ми попадна писано от един учител есе на тема "Учителско битие". По тоналност то много приличаше на изказването на горния ми познат. Учителят беше избрал за основен прицел лекарите, но не само. Злъчният му текст почти едно към едно звучеше така - аха - вие ме препращате от държавна болница, където седите, към частните си кабинети, където пак седите, хем в работно време, и ми искате пари за лечение във втория случая. А аз трябва да работя за мизерна държавна заплата, ама не мога да давам частни уроци на децата, които уча. Е, аз пък ви казвам - ще ми дойдат децата ви и ще ми кажат - искам шестица, искам петица. А аз ще кажа: платете си, иначе няма...

Човекът пишеше убедително, ала такава обезвереност и агресивна неприязън към другите правеха заключенията му някак блатисти, зловонни. Лъхна ме нещо позабравено. Докато мислех какво е, усещах - Меркурий едва ли има вина, но с такива настроения ще почнем скоро да се гризем по улиците. Не само у нас, навсякъде. Впрочем правим го вече.

Турчин в Истанбул наритал жена в автобуса, защото била по шорти - неправилно се обличала тоест. Датски и американски самолети изтрепаха десетки сирийски войници погрешно, извиняват се, сякаш



са настъпили някого в киното



Ислямисти размахват ножове из магазини и спирки; крайнодесните и крайнолевите, изобщо крайните из Европа набъбват, скоро вероятно ще замаршируват по улиците.

После се сетих кого ми напомня озлобеният педагог. Един сън на Разколников, героя на Достоевски. Убиецът Разколников сънува как странни микроскопични червеи са нападнали хората и всеки става враг на всеки. "Появиха се някакви нови трихини... същества, надарени с ум и воля. Хората, заразени с тях, веднага лудваха и побесняваха. Обаче никога дотогава не бяха смятали себе си толкова умни и знаещи истината, както след заразата. Никога преди това не бяха смятали своите присъди, своите научни изводи, своите нравствени убеждения и вяра толкова непоколебими... Избиваха се един друг в някаква безсмислена злоба."

Мен лично не ме е еня за Меркурий, ни за трихините - еня ме е за усещането за кръстопът, вододел, социална сеизмичност в планетарния въздух. Самият Достоевски сигурно се е притеснявал от текстовете си, затова е кръстил един свой пророчески разказ "Сънят на смешния човек". Става дума за съня на евентуален самоубиец, който след смъртта си е носен из космоса и разбира драмата на същестуванието си и земната драма също. Със заглавието на този великолепен разказ Достоевски сякаш е гледал да се позастрахова - ето, за смешен човек



със смешни сънища пиша, не придиряйте...



Ние - от далечното за него бъдеще обаче, знаем как Първата световна, Октомврийската революция, Втората световна, ислямският фундаментализъм и още какво ли не могат да се четат през трихините на Достоевски. Все едно за днес пише. Не е нужно да си астролог и да таманиш схемите за неща, които и децата усещат.

Впрочем рано отишлата си Петя Дубарова - на 17, си беше дете, когато записа в дневника си: "Не искам да живея в заслепение...Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха гнило..."

Познавах я, мисля понякога за нея. Мисля и друго - сякаш живеем над вулкан от неприязън, мълчал твърде дълго. Изнервящо усещане. Но не ми придиряйте особено - приемете го за смешни сънища наяве на един смешен човек.