- Бяхте за кратко директор на театъра в Смолян. Какво е да мениджираш театър в провинцията у нас? Тръгнахте си сам оттам.

- За мен Смолян е бащино огнище. Гранично място - и географски, и екзистенциално. Това ме накара да се завърна там като директор на театъра. Такива особени места имат нужда от извънредно внимание и грижа. Още повече че четири години там нямаше театър. Смолян е пограничен град, където недоимъкът е белязал много лица, а ислямът в неговите крайности видимо настъпва. Проблемът се състои в това, че всичко много лесно и с висока скорост се разпространява през медиите и интернет. Нито една мизерия вече не може да бъде прикрита. Цялата мизерия е станала достояние на всички. Но това означава само, че всички по-лесно свикват с нея (за съжаление)... Липсата на национална културна стратегия, която включва особено отношение към пограничните райони е страшно предизвикателство за всеки, който се е нагърбил да управлява такъв културен институт на такова място. Думата "страшно" е буквална. Най-общо казано - затова бързо си подадох оставката.

- Някои твърдят, че няма съвременна качествена българска драматургия. Така ли е?

- Театърът расте заедно с драматургията. Едновременно. За мен това съжителство в най-новата драматургия липсва. Ето например началото на Константин Илиев - неговото "живеене" с Любен Гройс, общите търсения, общите духовни битки, бавното изкачване по билата на думите до концентрация на единен текст. Сега какво, има множество конкурси за драматургия. Това вкарва едно миньорско духовно усилие в контекста на състезание, на надпревара. Не може да има състезание в Духа. Ако е състезание, то по-скоро е самотен маратон. Накрая трябва да донесеш съобщение. Най-добре, преди да си умрял. И наградата не е слава или пари, а лаврово венче, нещо като мащерка. Разбира се, има и проблясъци в съвременната драматургия, но от интуитивен ред, които потвърждават правилото. За щастие в нашия национален театър има двама живи класици - Константин Илиев и Боян Папазов. Добре е който тръгва към драматургия, да се допитва до техните духовни биографии... или ако ги срещне на улицата, да си поговори с тях, а не с Буковски...

- Че какво му е на Буковски?

- Просто няма как да срещнеш Буковски на улицата, имам предвид.

- А реформата в театъра, тя доведе ли до нещо?

- Реформата е - "парица е царица". Може би това е повсеместен, глобален процес, в който българското министерство на културата не можа да прояви характер, не можа да отсее житото от плявата, не поиска да поеме отговорност... И се носи като мъртва риба по течението - с тумбака нагоре. Ето ви един пример - според действащата методика Смолянският театър се финансира на един и същ принцип с Пловдивския, дори с Народния театър - за всеки получен лев от билети получаваш 1,50 лева субсидия... Но Смолян е с двайсетина хиляди жители, Пловдив (с единствен театър) е над триста хиляди жители и така нататък...Това е нонсенс. Повтарям, че липсата на национална културна стратегия, произволният и случаен характер на реформата е престъпен. Всичко е в гравитацията на левчето, но нека не забравят тези с парите, че от левчето знаменателно наднича Св. Иван Рилски.

Имах възможност преди известно време да заснема няколко филма от поредицата "Умно село" по покана на Влади Люцканов и Антоанета Бачурова. Така се запознах със скулптора Павел Койчев. Та в разговор с него, ще перифразирам по памет (надявам се да ми прости неточностите), каза нещо такова: "Нас, артистите, ни принуждават по някакъв унизителен начин ни дават парите, защото, някак си ни завиждат... Не на мен или на теб, или на други, а на явлението артист, на явлението изкуство... Много хора не си дават сметка каква енергия се иска, какво нещо, да продължиш да правиш безсмислици. Изкуството е безсмислица, то има само собствения си смисъл, никакъв друг, но дарбата е дар от някъде, от всеобщото, от безкрайното, от безвременното... Този дар е знанието ни за нас. Само чрез изкуството можем да се знаем, да се познаваме... " - Нещо такова каза Павел Койчев.

- Добре казано. Но вярно ли е, че днес нашето актьорско съсловие се диференцира социално по-силно, отколкото кастите в Индия примерно, тоест, има някои много богати, и други, тънещи в мизерия? Това с таланта ли е свързано?

- Излишно е човек да се нахвърля срещу преуспяващите в театралното съсловие. Те носят успеха в себе си като гниене. Стават жертва на зрителите. Щом усетят погледите, насочени към тях, мигновено се превръщат във всичко онова, което виждат те, зрителите им. Губят характер, самоличност... Жалко е, но е така. Такива кафкиански метаморфози се случиха с толкова интересни хора. Имам любима сентенция от Стоян Михайловски: "Злото е бързоходно, защото слиза, доброто е бавничко, защото се изкачва." За съжаление в изкачването някои ярки таланти си отидоха мърцина. Без да се изразят докрай. Все пак трябва да се живее с някакво препитание... Пред очите ми са музикантът Васил Пармаков и поетът Ивайло Йорданов (познавах ги лично)... Това е непростимо, страшно е... Нищо не мога да кажа повече.

- Има ли криза в културата ни?

- Стратегът Пенев в едно интервю на въпроса - стигна ли българския футбол дъното, отговори така - едно дъно може да го има, може и да го няма... Дзен! Йона е бил на дъното. Чудното в Духа е, че възкръсва от нищото. Уилям Бътлър Йейтс казва, че "където няма нищо, там е Бог." Няма да забравя как един друг "умен селянин" от с. Дрен скулпторът Емил Попов сподели, че е по-важно да не гледаме нямането, а имането. Да си дадем някаква равносметка какво имаме ...може мъничко да е, но да тръгнем от там. Кризата в културата, както е сега, винаги е лечебна.

- Звучи оптимистично дори.

- Ами нещо смислено ще се роди, няма как, в този чалгаджийски вакуум.

- Значи имате надежда преди зимата. Къде зимува Вашата надежда всъщност?

- Ето къде се надявам да зимува надеждата ми - преди известно време получих покана от новия директор на Плевенския театър да направя представление на голяма сцена. Отдавна искам да драматизирам и да поставя "Балада за Георг Хених" от Виктор Пасков... Много ме развълнува виртуозната лекота и ритъм на движение в текста, чувството за хумор и смазващата тъга на финала. Този роман не ми дава мира с въпросите - каква е съдбата на онези неща, които създаваме с най-голяма любов - единствените, които сме в състояние да създадем? Занаятът ли е по-голям от живота, или животът от занаята? Защо на света има хора, които обиждат и унижават майсторите? Кое ни прави алчни, зли и безсърдечни? Кое ни унизява и принизява? Това ме вълнува силно и дай боже, тази зима да направя спектакъла.

Преди да се оженя за съпругата ми, много талантлив художник, сценограф - вдъхновение за мен, извън всяко клише на думата, реших с камера да заснема улицата на моето детство в Устово (Смолянско). На същата улица играеше футбол същият отбор: ето ги Киро - дебел, Гошо Хаджимитя - най-добрият ми приятел, Петьката в атака, ето го Чефо - на вратата... Всички наследници на моите приятели, техни двойници, прекопирали под индиго чертите и гласовете им... Цялото ми детство се върна тичешком след топката... Опитах се през визьора да открия и себе си, но ме нямаше, визьорът се замъгли... Години след тази болка се роди синът ни Калоян. Така научих нещо за търпението и болката. Надеждата зимува в безнадеждното.