Както преди петнайсетина години българските ученици научиха, че има - примерно - руска поп музика благодарение на маркетинговото лесбийство на ученическия дует "Тату", така сега масовият мрежосърфист научи, че има съвременна българска литература. Това стана благодарение на литературните кавги в мрежата.

Нашата съвременна литература е такова нещо, че - подобно много други неща, също е изтъкана от противоречия и дихотомии. 12 години в училище се внушава на подрастващия питомник, че тя - литературата, е твърде важна. Затова часовете са много, държи се матура, ходи се на уроци, зубрят се теми. Пък оценката по литература е обект на старание. Сетне - ако питомникът продължи хуманитарно в някой ВУЗ, процесът се задълбочава - анализите стават по-сложни, а предметът - все по-детайлно артикулиран. В същото време живият живот, медиите, уличната йерархия и парадигмата на ценностите в най-посещаваните чалгаджийници внушават на въпросния масов питомник: "да четеш книжки не е яко, яко е да имаш кинти, мускулна маса, мощен комп." Ерго, да пишеш книжки също някога може да си е струвало, защото сега такива чичета-автори стоят по паметниците, но днеска



това изглежда "хиперретро, братле"



(Спомних си какво наскоро ми разказа сестрата на нашата отишла се едва 17-годишна поетеса Петя Дубарова - Елица. Та Петя, която вече има паметник в Бургас, и Елица, която разказвала за Петя, неимоверно учудили малки ученици, дошли на посещение. "Как така тя е на паметник, а ти си жива?" - почудили се децата. Те израстват с представата, че литературата е нещо от мноого далечното минало.)

Има и друг парадокс - пълно е с литературни конкурси, които дават призове - както на начеващи, така и на мастити автори. По малко странен начин това множество от конкурси се оказва обратно пропорционално на книжните продажби. Не казвам на интереса, а на продажбите. Тоест пазарът не съответства или много рядко съответства на официалните признания. Това прави издателите нервни, а българските съвременни автори депресира и кара да търсят заговор.

Нека кажа сега нещо и за кавгите, без да влизам в подробности. Повечето не ги знам, не ми се и вниква в тези, които знам, ибо - то е по-интересно за литературните сеирджии, а аз съм житейски сеирджия. Защото винаги съм смятал, че интерпретацията първа степен е по-интересна от интерпретациите на интерпретацията.

Та спорихме с неколцина известни литературни фигури добре ли е, или зле, че има такива скандали*. Не, не е добре, маскарят се достойните ни имена, беше едната теза. Да, прекрасно е - в спора се ражда истината и се наместват естетическите ценности, бе другата теза.

Моето мнение е, че тези спорове не са важни. Те не са за естетически платформи, не са за налагане на нови поетики или методи. Те са



спорове на засегнати честолюбия,



на рани от недооценки, от разпределяне на влияние, от неполучени награди. В тях се намесва и политика освен това, още един грозноват момент в патакламата. Припомням си Тодор Живков: "Гръбнакът на българската литература е политически". Уви, имаше много такова нещо. Фактът, че е още живо, ми подсказва разковничето на сегашните дрязги.

Нашето днешно литературно общество излезе с възприети навици от много строго одялкан тоталитарен модел. Той имаше тежки кусури, имаше и плюсове. За кусурите и плюсовете само ще спомена - те се знаят. Сред първите са цензура, централизация, идеологизация и т.н. Вторите - сериозна професионализация на редакторския, преводаческия, дори писателския труд, създаване на прекрасни майстори в тях, заобикалящи често дървеняшкия или вече достатъчно разконцентриран цербер на цензурата.

Имаше обаче освен кусурите и плюсовете и някои характерни особености. Които - без да квалифицирам като добро или зло, налагат своя отпечатък и днес. Те са - общата представа за литературните съзидатели като гилдия с важно и гарантирано място в елита на обществото. Като хора, които имат висок социален статус, ярка публичност, широк кръг от почитатели, дори ако са по-скоро опозиционно настроени към статуквото. Дори във втория случай кръгът почитатели беше още по-широк, представете си.

Е, преходът стори така, че представите за модела са живи в аспекта "социален престиж", понякога - съзнавано или не -



копнежни дори за поколения,



които не познават предишния период. А действителността тика литератора, дори най-кадърния, или към прехрана главно по писателски колонии, или към двойнствената битност на социален парий и социалномрежов гуру. Смятам тези изблици на неприязън или откровена завист като един общ и стихиен вопъл по загубения престиж и внимание от страна на гилдията като цяло.

Нека не забравяме обаче, че писателите трябва да са интересни, ако не само, то главно с това, което пишат. Кавгите помежду им са интересен сеир за сеирджии, които или също пишат, но по-зле, или не четат, но се радват на маскарлъка на всеки авторитет, защото това цери собствени комплекси.

А на обидените от неполучаване на награди бих препоръчал един-единствен начин на действие в такъв случай. Постарайте се с всички сили да ви удостоят с недадената веднъж награда. Другата или по-другата година. И тържествено я откажете - има такива примери. Добре е тя да е парична, все пак, ордени по-лесно се връщат. Само това е етично пълноценно.

----

*Става дума за сблъсъка между "млади" и "стари" в "Литературен вестник", за нелицеприятните думи в социални мрежи и колонки, в които са замесени имената на М. Русков, Д. Енев, Г. Господинов, Й. Ефтимов, В. Сабоурин и мнозина други.