Може би идва времето, когато ще сложим край на играта на референдуми и ще си потърсим други забавления. Преди демокрацията беше лесно. Искаш да съдиш виновниците за националните катастрофи - народът потвърждава, затворите гостоприемно отварят порти. Искаш република - народът потвърждава, Симеон скоропостижно се озовава в Египет. Искаш конституция с ръководна роля на партията - народът потвърждава, ето конституция. После стана обратното. Искаш да развиваш ядрената енергетика - накрая нищо не си развил, освен дето трябва да плащаш глоби и неползвани реактори. Искаш електронно гласуване - и евентуално ще го получиш при техническа възможност. "Тате обеща да гласувам от компютър, ама друг път". Нека читателите на "Сега" ме поправят, но интересът и вълнението към третия поред демократичен референдум май са по-скромни дори от предходните два.

На последното "електронно" допитване се вдигна голям шум, защото част от секционните комисии давали бюлетината за референдум само при поискване и така част от хората не се включили в упражнението по пряка демокрация. Сега



от ЦИК обявиха, че ще се случи същото,



освен ако не решат нататък да го променят. Шумът, който се вдигна, беше осезаемо по-тих, но затова пък казусът стана смехотворен. Започваме да свикваме, че всички онези моменти, в които сме призовани директно да съобщим и наложим мнението си на властта, ще бъдат ограничавани и свеждани почти до статус на формалност. Впрочем същото важи не само за референдумите. Ако огледаме механизма на излъчване на независими кандидати чрез инициативни комитети, лесно ще се убедим колко по-сложна става процедурата, сравнена с онази при партийни листи и кандидати. Ако си партия и издигаш кандидат за президент, да речем, ти е много по-удобно, стига да имаш регистрация и да събереш подписи. Всички официално необходими стъпки следват закона и партийния устав, с други думи, вървят по позната пътека. Но ако предпочиташ да излъчиш кандидат-президента си с инициативен комитет, т.е. като независим, или онова, на което му викат "граждански", ще разбереш какви въпроси тепърва ти се стоварват на главата - кой има право да подписва, кой дава пълномощни, кой взема решенията, кой и на какво основание синхронизира партия и кандидат, кой и по какви канали осигурява финансирането на кампанията. Бъркотията е в състояние да разфокусира и уж опитни политически играчи, какво да говорим за идеалистите с будна гражданска съвест, каквито, разправят, имало в България.

Изглежда ни сякаш навсякъде, където се търси гражданска форма на реално политическо съдържание, а не мимикрия на политически машинации и патетично лозунгаджийство, законът е против теб. Разбира се, този извод е леко пресилен, защото не само законът и институциите гледат да възпрепятстват активното и свободно гражданско волеизявление, но и факторите, които седят зад закона и институциите. Референдум съгласно самото название на закона е вид "пряко участие на гражданите", само че



гражданите не могат ей така да идат да участват пряко



Някой трябва да събере от тях подписи, а това вече изисква мощна организационна машина, което на свой ред предполага било солидна партия, било солиден капиталов субект. От една страна, губим доверие в системата, че реално би допуснала нашето мнение да се превърне в държавна политика. От друга страна, се съмняваме, че нашето мнение наистина е наше, а не разменна монета за собственик на големи ресурси, който го търгува заради рейтинг, пари, власт или бизнес позиции. Референдумите в България са поели уверено по този път надолу. Все по-малко се надяваме, че онзи, който ни пита, се интересува какво мислим и не цели друго, и все по-малко смятаме, че каквото и да отговорим, би се взело предвид. Получава се нещо като омагьосан кръг, в който партиите далеч не са най-виновните. В края на краищата демокрация се прави с партии и те ревниво пазят монопола си. Просто гражданите сме станали по-манипулирани и обезвластени, и то не непременно в полза на партиите, колкото в полза на всякакви други икономически сили.

Във всеки случай така и с такива мерки пропастта между граждани и елит нараства. Пропастта е не само българска, но и европейска. Вече над десетилетие насам почти всеки път, когато народите на Европа ги питат дали одобряват онова, което предлагат елитите, те отговарят с "не". Франция и Холандия с "не" за Европейската конституция, Гърция с "не" за споразумението с Тройката, Дания с "не" за европейските правила в правосъдието и вътрешните работи, Холандия с "не" за интеграцията на Украйна, Великобритания с "не" на Европа. Тази есен италианският премиер Ренци е притеснен, че едно "не" на референдума му за конституционна реформа може да го зачеркне от властта. А къде има шанс народите да отговорят с "да"? Там, където



предложението яростно се оспорва от либералните елити



- както беше във Венеция и Каталуния за (непризнато) отделяне, както най-вероятно ще бъде в Унгария по въпроса за мигрантската политика. Стигаме дотам, че авторитетни политици и анализатори предупреждават, че референдумът подкопава демокрацията и светлото европейско бъдеще, че е оръжие с чисто популистки заряд, откъснато от разума и подарено на страстите. Референдумите с отрицателен отговор внасят смут, повличат оставки, реорганизации, пренареждания, несигурност.

Да, проблемът действително е общоевропейски, но последиците в България са си български. От референдумите не следват нито оставки, нито преоценки, нито размествания. Навярно причината е, че системният популизъм у нас е толкова вездесъщ и всеобхватен, че за извънсистемния не остава място, че особени рискове от референдумите за елита няма, няма и особени рискове от популистката злоупотреба с референдуми. И все пак елитите не са убедени, че трябва да отворят широко вратите за такива допитвания, понеже - знае ли човек - в един момент може да стане и по-опасно. Но засега тенденцията сочи упадък на пряката демокрация, изчерпването й като инструмент, в който хората биха вложили някаква надежда за положителна промяна. Ядрена бомба или дъвка на демокрацията? Решете сами.