Интервенцията в Сирия се вписва в глобалната политика за възстановяване на руското влияние извън бившето съветско пространство, за промяна на баланса в международните отношения в ущърб на САЩ в един район, където те желаят да се дезангажират. Успехът на тази политика зависи от военната победа на терен. Победа, която може да се постигне само чрез военно сътрудничество с Иран, чрез преговори с Турция и чрез безгрижие на Съединените щати. Втората година на руската интервенция в Сирия би трябвало да е белязана от засилване на експедиционния корпус, за да може Москва да се наложи като главен военен актьор на терена и разбира се, да постигне победа.



Разделение на труда между Русия и Иран



Иран и Русия имат нужда взаимно да си помагат в Сирия. Иран контролира между 40 000 и 60 000 шиитски бойци (Хизбула, иракски шиитски милиции, афганистански шиитски бежанци в Иран, пакистански шиити и гвардейци), които представляват незаменима сила за офанзива, тъй като сирийската армия е изтощена и трудно се попълва. Русия пък има военновъздушни сили, които дават решително предимство на сухопътните войски, както се потвърди от успеха в битката за Алепо, където шиитските милиции, гвардейците и руската авиация взаимно се допълват.



Иран и Русия имат нужда от друга Сирия



Между двете страни се извършва известно разпределение на територията: сирийският югозапад - за иранците, а северозападът, заедно с Палмира, за руснаците. Затова Русия никога не оперира в южната част на страната. Единственото изключение бе въздушната подкрепа при завладяването на Шейх Маскин по пътя от Дараа за Дамаск през април 2016 г. Израел не пропусна да се разтревожи от това, защото Путин бе обещал армията му да не подкрепя проиранските милиции южно от Дамаск. През август изглежда се премина към нов етап на сътрудничеството чрез използването от руската авиация на иранско летище. Но шумотевицата, която се вдигна около тази операция, не се хареса на Техеран и руските полети официално бяха прекратени. Въпреки че стрелба с крилати ракети по Сирия откъм Каспийско море отново пресича иранското въздушно пространство.



Относителен успех на руската военна стратегия



Благодарение на руската интервенция режимът на Башар Асад си върна самочувствието след пораженията си от пролетта на 2015 г., когато загуби Идлиб и Палмира. Териториалните придобивки на сирийската армия са малки (едва 2% от територията), но са много стратегически. Регионът на алауитите и руските бази там са вече защитени от бунтовническите нападения. Постепенно се ликвидират бунтовните анклави около Дамаск, в Дерая и Източна Гута. Битката за Алепо е по-сложна, защото провинцията общо взето е враждебна към режима и бунтовниците получават помощ през Турция. Между другото, руската авиация и шиитските милиции трябва постоянно да помагат на сирийската армия, защото тя се оказа неспособна да отбранява своята територия, както се вижда напоследък северно от Хама.



Стотици руски наемници са загинали



Несъмнено Русия трябва да изпрати още наземни части, за да защити онова, което смята за стратегическо - района северозападно от Латакия, Палмира и Алепо. Досега едва двайсетина руски войници от петхилядния контингент са убити, защото рядко се излагат на противников огън. В същото време според проучване на РБК стотици руски наемници са починали, защото съставът им от 1600 души е пратен на фронта. Подсилването на руския контингент ще стане главно чрез наемници, а не с войници от редовната армия, чието слабо представяне не предполага да се поемат рискове.

Във финансов план руската интервенция би трябвало да струва средно 3 млн. долара дневно, което е поносимо за Русия. Впрочем демонстрацията на бойна ефективност позволява на оръжейната индустрия да сключи важни контракти. Тази година досега те са за 50 милиарда, докато през цялата 2011 г. бяха за 38,5 милиарда долара. Русия укрепва позицията си на втори износител на военна продукция с 25% от световния пазар. Следователно финансите няма да бъдат причината, която би принудила Русия да се изтегли от Сирия.



Свадата с Турция се превърна в печалба за Путин



Турският президент бързо разбра каква опасност представлява за неговата страна руската интервенция в Сирия. Но той не може и не желае да се сблъска пряко с Русия. Реджеп Ердоган предпочита да използва своята способност за намеса чрез сирийските бунтовници. Последната офанзива на фронта Ан Нусра в Алепо не промени съотношението на силите и градът отново е обкръжен от сирийската армия. Но това попречи на завладяването на пътя Палмира - Деир ез-Зор и накара Русия да се забърка още повече в конфликта, което може да предизвика затъване като в Афганистан. Владимир Путин вече е прекалено замесен в Сирия, за да може да се изтегли. Реджеп Ердоган иска да установи равновесие в преговорите. Защото Владимир Путин притежава няколко ефикасни лоста срещу Турция. В икономически план турският проект за енергиен кръстопът вече зависи изцяло от добрата воля на руския президент, който контролира достъпа на енергия до турска територия.

Русия може да оказва силна подкрепа на ПКК, както ставаше през 80-те години на ХХ в. Сваленият от ПКК турски вертолет през май 2016 г. с помощта на преносима зенитна ракета SA-18, дошла направо от руските арсенали, е ясно послание за Турция. Русия смята, че кюрдският национализъм в Близкия изток е неизбежен процес, който ще прекрои границите чрез създаването на нови териториални единици. В Сирия Путин се надява кюрдите да не му искат помощ за съединяване на завладените от тях територии в Африн и Кобане. Помощ не могат да им окажат и Съединените щати, за да не скъсат с Турция, която е важен член на НАТО. За сметка на това Путин може да им предложи въздушна подкрепа и официално разузнаване в Рожава (кюрдската автономна зона в Северна Сирия). За да избегне това, Реджеп Ердоган трябва да преговаря с Путин. Темата вероятно е била в центъра на разговора между двамата президенти на 9 август.

Двамата държавни глави нямат никакво доверие помежду си, но са способни да намерят modus vivendi. Турската интервенция в района на Джараблус бе обсъдена с Русия, която изтъргува отказа от слабата си подкрепа за сирийските кюрди срещу отказа на Турция да подкрепя сирийските бунтовници. Следващите седмици ще са решаващи, за да се разбере дали руско-турското споразумение работи в коридора Азаз-Манбиж.



Разделя и владей чрез малцинствата



Ако не настъпи голяма промяна в американската политика след президентските избори, Сирия ще изглежда изоставена на волята на руско-иранския тандем. Саудитска Арабия ще продължи да се противопоставя на тази перспектива, защото не може да се примири с победа на Иран. Но ефикасността на нейната подкрепа за сирийската съпротива ще зависи от позицията на Турция, през която минава саудитската помощ, и следователно ще зависи от споразуменията между Ердоган и Путин.

Дали Турция ще ограничи зоните си за влияние в северозападната част на страната, и по-специално в зоните, където се намират туркменските малцинства? При този сценарий Путин би могъл да гарантира на сирийските кюрди просто пътна връзка между Африн и Рожава, която би могъл да прекъсне, когато пожелае. Защото, ако Путин подкрепя тяхното териториално съединение в северната част на Сирия, го прави не от любов към кюрдската кауза, а защото така ще блокира настъплението на подкрепяните от Турция бунтовници в северната част на страната, защитавайки по същия начин Алепо и запазвайки си възможността да завладее долината на Ефрат, и по-специално на Рака.

Една военновъздушна база в Латакия (Хмеймим), една военноморска база в Тартус, една база за подводници в Джебла. Алауитският район е предпочитаният от Русия заради географското си положение и заради нуждата от продължителна закрила на алауитите. Със спадаща раждаемост от 80-те години на ХХ в. и загуба на население поради войната алауитите не биха могли да удържат ново надигане на сунитите. Евентуално отделяне на алауитския район също ще има нужда от руска протекция. Русия изглежда не възнамерява да поема подобен ангажимент към сирийските кюрди. И накрая, трябва да се очаква разширяване на руското присъствие в Палмира. Това място е идеално за инсталиране на радарна база, която би покривала цялата вътрешност на Близкия изток.



Абдикацията на Барак Обама



Руската стратегия няма да бъде парирана от Съединените щати. Споразумението за прекратяване на огъня, постигнато в Женева на 10 септември, показа, че Барак Обама желае да намали напрежението в Сирия, дори ако това е в полза на Иран и Русия. Защото не вижда алтернатива, както призна Джон Кери пред американското радио NPR: "Каква е алтернативата? Алтернативата е да добавим още хиляди мъртви към 450 000 души, които вече загубиха живота си. Алепо щяло да бъде завладяно напълно? Руснаците и Асад щели да бомбардират безогледно навсякъде, докато ние гледаме безсилни? Алтернативата е да опитаме да получим все пак нещо, защото Америка не желае да се намеси с войски. Америка взе решение да не се намесва военно в Сирия. Президентът взе това решение."

Това признание на безсилие от САЩ представлява дипломатическа победа за Владимир Путин. Макар че военните му успехи са ограничени и въпреки че ще трябва да удвои усилията си заедно със своите съюзници за слагане край на сирийската съпротива, по-важно е в момента да провали американската стратегия за смяна на режима на Башар Асад. Това го кара да мисли, че е възстановил Русия като велика сила и че е сложил край на четвърт век американска хегемония след краха на СССР.