Когато тази тема се завъртя, мислех, че до петък всичко ще приключи. Но минаха пет пъти по петък - не би. Не утихва, не отлита. Хорото в Пловдив си остава. (То тъй и през столетията става.) Все така насред града и все така нежелано. Нерегламентирано някак, разбираш ли...

Когато Хорото реши да се завърне след дълго изгнание от прашните залички на кварталните читалища и гимнастическите салончета, то го направи там, където е родено: на мегдана. (Казват: първо в Пловдив, а после и в други градове.) Вероятно днес на пловдивските общинари "мегдан" им звучи като "майдан" и това ги изнервя. Издадоха конфузна заповед да се пропъди неделното хоро от центъра на други площадчета. Да не се тревожи гражданството с музика и танц. Но Хорото не е от периферията на българската душа. И не поиска да се отмести от сред-града. Сега Хорото и общината щели да се съдят. За срам на общината. В кафенетата се мълви, че щели да му пратят - на Хорото! - жандармерия. Заради шума и пр. Сякаш Хорото е шум, а не магичният, свръхестествен съпровод на националната съдба...

Едно мръсно подозрение ме терзае. Че днес, подготвяйки града си за европейска столица на културата, пловдивските общинари искат да отстранят Хорото от нейния център. Стесняват се от него, опасяват се, че ще ги излага. Това Хоро, което хората вихрят на площада - без режисьори, без хореографи и без диригент. Може би не виждат връзката между него и европейската култура, може би не я признават? Сигурно не се вписва в техния "проект"? Може би не се учи в техните курсове и семинари? Или може тази връзка да е отменена вече, анулирана, без ние да узнаем за това? От сега ви казвам, че немалко от бъдещите участия в програмата на културната столица не могат дори да се доближат до българското хоро като ценност на световната култура. Да бъде изтиквана неговата най-демократична форма (в парка, на площада) е гаф от национално значение.

Гаф или грях - преценете сами...

Длъжен съм да обясня. Харесвам Пловдив, имам чувства към него. Допадат ми неизтощимият му вкус към култура, амбициите му и енергиите му за изкуство, духовният му живот - спонтанен и изобретателен. Лавината от пловдивски творци, приятели и непознати, талантите им, страстите им, вродената им "пловдивска" нестандартност респектират. И на всичко отгоре, това лято Пловдив ме изненада с една по пловдивски нестандартна награда за поезия. Връчи ми я кметът и, значи, нямам причина да съм сърдит - на кмета и на неговия град.

Но Хорото...

Впрочем, за протокола, ще направя още едно признание. Не играя хоро, никога не съм играл и едва ли някога... Поне в тоя живот... Та мисля, че това тук е едно необвързано мнение. Но не и независимо. Има ли в България някой, който да не е зависим от Хорото?

На една далечна сватба с композитора Тончо Русев си говорехме за изкуство. Някаква севернодухова музика подгряваше празника. Тончо ми взе чашата от ръката, остави я на масата и рече, забил поглед в мен, сякаш щеше да ме заклева: "Виж ги тези хора - играят хоро и плачат. Има ли друг такъв народ? Няма, защото никой друг народ няма Дико Илиев!"

Е, Дико Илиев е вселена. Него никоя община, власт и дори правителство не може нито да го отмести, нито да го запрети. Но може би точно неговата музика обяснява Хорото. Играят и плачат. Изстрадват. Спасяват се така - и се възраждат. И ликуват - също тъй нерядко със сълзи. Всеки за себе си, всички заедно. Това е магията му - множество българи, хванати за ръка. (Къде в живота може да се види това!). Великата психотерапия за един народ, който векове е имал свобода само под сърцето си. И е разкривал чувствата си под една неустоима музика. Задъхана, скоклива, неудържима. И бавна, огнено-печална. Която втъкава в танца най-затаените му молитви.

Може и от това да са се притеснили: толкова много българи, хванати за ръце. Насред града! За страх си е.

В края на века, в онази криза с оскъдицата и немотията, белетристът Георги Марковски ме запозна със свой съученик от Ломската гимназия. Мъжът бе ходил на село да заключи къщата след смъртта на баща си. Разказа, че заради мизерията продали селската музика "за старо желязо". Разбира се, не бе желязо, медни инструменти бяха това, може би дори още не бяха издишали музиката, спяща в тях. "Когато отнесат музиката, селото умира" - помислих и го казах. Георги ме хвана за ръката и почти ми заповяда: "Запиши го това! После ще го търсиш..."

Но нищо не записах. Не беше кой знае каква сентенция. Бе истина, която всички се надявахме да забравим. А то се случи. Селските музики онемяха, селата угаснаха. Българското хоро изтъня и пресъхна. И ето че се върна - в Пловдив (и в други градове). За да усложни живота на общинарите и да забърка буна под тепетата. А е толкова просто: извикайте духовата музика на помощ. Щом звуковите уредби в градината възмущават гражданството, изкарайте духовите оркестри (на войската, на гимназиите и каквито още имате) да свирят в неделя вечер насред града и всичко ще си дойде на мястото: не просто, защото така е било "някога", а просто защото така трябва да бъде - българи да се държат за ръка, заедно да изстрадват, заедно да вярват и да се надяват.

Какво ще произлезе от това, не можем отсега да се обзаложим. Позабравили сме как тези неща се случват.

Но Хорото знае...