Един детайл изникваше периодично през последните месеци, колкото пъти някой, и най-вече някой управляващ, повдигнеше темата за президентските избори - че могат да бъдат последвани от предсрочни парламентарни такива. Отначало това беше патент на ГЕРБ. Лидерът Бойко Борисов предупреждаваше, че ако другите партии не го искат, би прибягнал и до поредна разходка до урните. Министър-председателят изобщо обича да подчертава колко важно за всички нас е да пазим душевното му спокойствие. Ако продължавате да гласувате както ви дойде и да разправяте каквото ви падне, казва той, ще отидем на избори. Ако ме изнервите, продължава в същия дух, ще взема да се кандидатирам за президент.

В досегашната българска практика призивите за предсрочни избори обикновено идват не от онези на власт, а от онези в опозиция. Не помним върволицата от предходни премиери да е заплашвала опозицията и обществото, че ще излязат наново на избори и ще премерят сили. Самочувствието на Борисов, разбира се, произтича от многократно използваната изборна машина на партията му, от благосклонната социологическа картина, а и от доказаното му умение да внушава на публиката,



че е любимецът и балансьорът на западните ни партньори



Ето защо той явно смята, че с намеците за избори плаши кучето не със салам, а с тояга.

Никак не е трудно да изброим основните положителни (за Борисов лично) ефекти от подобни декларации. Това впрочем вече е правено неведнъж. Той напомня на малките си партньори, че ако много шават и вдигат шум, могат да се озоват зад борда на лодката, да не прекрачат прага на следващия парламент. Дава знак на другите партии, че имат всички рискове да се свият допълнително. Самономинира се за единствен гарант за стабилността и настоява да изберем като Гърция ли, като Турция ли, като какво искаме да бъдем, ако жертваме предлаганата от него сигурност. Най-сетне Борисов дисциплинира и собствената си партия, за да не се отпуска и да не губи кондиция за битка. Защото едно е да караш структурите и отрядите си да работят за един президентски кандидат, който не е непременно тяхна лична или бизнес кауза, друго е те да знаят, че трябва да се бият добре за кандидата, за да не се налага много скоро да се бият вече за себе си. А и малко повече напрежение никога не е излишно.

Заплахата с нов парламент като цяло е хубаво замислена, защото стъпва на предпоставката, че никой не иска такъв и всички ще застанат зад премиера, за да не го допусне. Предполага се, че БСП си ближе раните и се кара помежду си, ДПС си воюва с Местан, реформаторите не желаят да се цепят, патриотите дълго ще прескачат подводните камъни на сближението си. Само че и тази заплаха започна да губи от драматизма си. БСП на свой ред все по-активно заговори за предсрочни избори поради изчерпана парламентарна конфигурация. ДПС повтаря същото от доста време, убедено, че това е начинът за стягане на редиците и ново раздаване на картите. Местан подема същата песен.



Останалите не са чак такива ентусиасти,



но пък не смеят да излязат открито против изборите, за да не ги обвинят, че ги е страх от народната воля. Стигаме до малко странната ситуация, в която основните играчи твърдят, че е време за нов мач, понеже сегашният е свирен, но продължават неуморно да тичат по терена. Едновременно с това, ако съдим по социологическите данни, публиката на стадиона преценява мача като безнадеждно скучен и платен, но не държи да купува билети за нов, защото не очаква нещо по-различно и от новия.

А трябва ли ни нов мач, сиреч предсрочен вот? За България изборите биха имали смисъл, ако прозира надежда бъдещият парламент и правителство да посочат ясен и положителен път на страната вместо сегашното хаотично лутане и затъване. Биха имали поне някакъв базов смисъл и ако изборите са честни. Защото и президентските от 2011 г., и местните от 2015 г. ни усъмняват дълбоко, сякаш в Изборния кодекс тайно е записано, че по време на вот Борисов ще бие дузпи, докато вкара, и ще търси гласове, докато намери. А дали Борисов наистина печели, ако падне за дузпа и предизвика едномилионен удар в политическото наказателно поле? Би спечелил, ако целта му е допълнително да разшири позиции и укрепи властта си, да притисне още другите и им вземе малкото, което контролират. С което би загубил, естествено, защото и в учебниците пише, че опозицията трябва да се пази, за да прехвърляш върху нея отговорност. И ако имаме основание да смятаме, че вътре в страната той си е подредил електоралната къщичка, не можем да бъдем сигурни, че това важи и за международното ни положение. С поредица от ходове (от турското посредничество до отказа от Ирина Бокова като кандидат за шеф на ООН) министър-председателят



сериозно минира външната почва под краката си



Той го усеща и затова продължава да прави отстъпки във всички посоки, за да си гарантира някаква поне на думи подкрепа отвън, само че оттук не следва, че непременно ще получи повече от думите.

Изборите са си избори. Може много добре да си преценил как да ги спечелиш и все пак тенденциите да тръгнат срещу теб по най-неочакван начин. ГЕРБ и Борисов навярно са прави да не очакват проблемите им да дойдат от българския избирател, но могат да дойдат от други места. Какви мини е настъпило управлението в отношенията с Русия, в диалога Турция-ЕС, в миграционните преговори, в скандала в ООН, не знаем, но за някои започваме да се досещаме. Надценен ще се окаже и страхът на другите партии. Тяхното раздвижване, търсене на съюзи и партньорства, преориентации и преследване на нови ниши подсказва, че политическият процес постепенно върви към пренареждане. Парадоксално може да излезе, че от изборите бягат не БСП, ДПС и прочее, а формално най-печелившите от тях - ГЕРБ. Така става по-вероятно предпазливостта в ГЕРБ да надделее и да продължим още известно време в утъпканата безпътица на 43-тото Народно събрание. Проблемът е, първо, дали ще зависи само от интереса на Борисов, и второ, каква ще бъде цената.