Изер Ибиш е слънчев 18-годишен младеж. Учи в Неврокопската професионална гимназия "Димитър Талев". Тренира футбол, здраво момче. "Шести клас бях. Мама и тате ме извикаха един ден и казаха: ти си вече мъжът в къщата... Дали съм плакал? Малък бях, мъничко...". Очите сълзят и сега, но не плаче.

Намираме се в село Долно Дряново, община Гърмен. Изер е едно от много деца, които растат без родители. Майката и таткото са живи и здрави, но са на гурбет. Връщат се за по 2-3 месеца. От 6 години Изер е сам, със сестра си. Подобни деца са хиляди. До скоро растяха без единия родител, вече и без двамата. Не само в Родопите.

"Обикновено бабите гледат такива деца, но баба ни почина през 2005 г., дядо ни през 2008 г. Нашите заминаха 2010 г. Само ние със сестра ми останахме, имаме и чичо. Той беше край нас, помагаше с каквото може, благодарен съм му. Помагаха и комшиите, благодарен съм им... На сестра ми й беше много тежко... Готвеше, чистеше, домакинската работа... А аз да купя нещо, да донеса, да платя... Не беше лесно, но какво да се прави... Справихме се. Вече сме големи, трябва сами да отговаряме за себе си", казва Изер.

У нас родителите му са работили в шивашки цех - за 600-700 лв. на месец. За 700 лв. - двамата общо. Сега в Англия берат ягоди, малини - за хиляди евро. Върнат се за няколко месеца,



порадват се на децата си, милват ги,



обичат ги... След това пак заминават, защото тук трябва да работят за никакви пари.

Има ли смисъл да описваме живота на Изер? Трябва ли да му ровим в душата? "Дойдат си нашите, тъкмо са си тук, заедно сме, и веднага ги извикат обратно... В училище са ме питали къде са. Учителят всеки ден се чудеше как може родителите да си оставят децата. Но като няма друг вариант? Аз нали тренирам, ходя на мачове, натрупах отсъствия, затова звъняха от училището на чичо и на кмета, да гарантират... Трудно е, много е трудно... Другите не могат да го разберат - техните са си у тях, заедно, приберат се, посрещнат ги, храна, топличко... А ние...". Очите на Изер втори път се напълват със сълзи. Питам го той би ли оставил децата си. "Не. Никога. Ако са на 16-17 години - да. Но по-малки - не", е светкавичният отговор.

Изер е в постоянна връзка с родителите си. Светът отдавна е измислил щастие за мобилната работна ръка и децата им - има и вайбър, и скайп... Говориш много, нищо не плащаш. Свят без граници! Скайп детенце е и Айхан Салим. Скоро ще направи 4 годинки. "О, всичко може сам вече - пуска компютър, телефон отваря, звъни... Чуваме се постоянно", казва майката Асие.

Често обикалям този българо-мохамедански край. Преди 2 години срещнах Асие на тютюневата нива. Беше в майчинство, мъжът й - на гурбет. "След като свърших майчинството, година и три месеца работих в една шивашка фирма, вземала съм най-много 630 лв. (фирмата е най-коректна и плащаща в региона - бел. авт.). Отказах се, реших и аз да замина в Англия като мъжа ми. 5 месеца изкарах, оня ден се върнах, затова съм тук сега. Малкият свекървата го гледа, майка ми... Принуда е всичко. Аз съм съгласна в цех да идеш, да шиеш, но да ти дадат 1000 лв. А те ти дават 400-500 и ако си на апартамент - 200 лв. за наем, ток, вода... Друго за какво остават? Принуда, като на тютюна - ставаш 3 часа сутринта, отиваш на нивата, върнеш се вечер, скапан, не може да си видиш семейството. Тежко е, но е това", казва Асие.

Докато говорим, Айхан бръмчи с количките си край нас. Припка, готов е да вземе диктофона ми и аз съм сигурен, че му трябват 5 минути, за да разучи всяко копче за какво е. Сигурен съм също, че ако двамата му родители постоят още малко в Англия, след 3 години ще говори английски наравно с български. "Нека го научи, по-добре е... Ще му трябва" - казва Асие - "Все си мисля за него... Не че не го гледат бабите, гледат го...



Но майката, бащата... друго си е



Какво да правим? В Англия мъжът ми е тракторист, аз на салати - за една седмица 600 паунда сме взели. С повече пари и по-добър живот ще имаме, и ремонт ще си направим". До нас е свекървата, шегува се: "Излязох на борсата, малко да починем". Няма как - бабата не може да гледа детето, докато работи, записва се на борсата и се грижи, "почивайки си".

Таткото на Айхан - Джейхан Салим, също си е у дома сега. Преди 2 години брат му се запалва по нов бизнес - отглеждане на гъби върху пън. Половината им приятели тогава са в чужбина, другата половина - изгарят по тая мода. Искали са да кандидатстват по мярка 111. Днес пъновете са в бурени. Пари по мярката не били отпуснати. Сещате се къде е братът на Джейхан, нали?

Една трета от Долно Дряново е известна като "англичаните" - ходят на Острова, стоят 6-7 месеца, връщат се, после пак. Другата са "испанците" - почти не се връщат, взели са си и децата. Напоследък се появява и нов сегмент - "германци". 50-годишната Сание Маджир почва от вратата: "Че то и аз бях така - гледах малките. Синът остави две дечица, близначета, и двете бяха при мен. Той бе в Шотландия. Зетят и дъщерята пък заминаха заедно - за Германия, на кланица. Двете им момчета бяха при мен. Голямото пети клас, другото сега е втори. По родителски срещи ходих, какво ли не правих - ми като няма пари, викам на учителите, какво да сторят младите? Минаха 8 месеца и им рекох да се прибират. На борсата бях през това време, трябваше да почна работа, да си изваждам и за мене си пари... Болна съм, осигуровки са ми нужни... Разбиваха ми камъни в бъбреците, като има осигуровки, по каса стана. Иначе 2000 лв. щеше да струва... Ама какво да правя, имаме ли избор? И още две внучета имам, и те искат да идват. Ако трябва, пак ще напусна работа, като стадион ще сме - шест деца, айдее... Ще ги гледам, мои са си! А те плачат - питат къде е мама, тате... Мизерия е това, мизерия - да те принуждават да си оставиш децата. Отидоха в Германия, защото къща искат да си направят, за децата да има - една къща на двама синове стои ли?



България е скапана държава, казвам ти



На близначета дава едно майчинство, общо 360 лв. За едното дете семейни 50 лв., за другото - 30 лв. В Германия семейните за две деца са 350 евро. Срам, срам, срам за България - тук с парите един чифт обувки не можеш да вземеш на това дете! Карат се в парламента - само на тях пари. Срам, срам, срам!".

Всяка година Сание сади все по-малко и по-малко тютюн. Миналата година се е изкупувал за 3-4 лв. на килограм. Децата й събират пари за къща в селото, но почват да се чудят... трябва ли им въобще. "Синът казва щял да се уреди, да поостане, та и семейството си да дръпне. Ми то всеки месец 500 лв. само за памперси и каши... Аз пък му викам - върви, пък ако мога, и аз ще дойда. Ще работя, ще пращам на мъжа ми тук пари да се препитава. Не ти ща ни селото, ни миризмата, ни тютюна. Ще ми липсват по-близките хора, това е", шегува се през сълзи Сание.

Приближава се жена с две малки деца. Фатма, на 48 години. Вече знам какво ще чуя. "3 години стана, че и повече... Гледам ги, на големия ми син са. Родителите им са в Германия, на пилетата, кланица. 20 дни през годината имат отпуска. Ей ги на - Хюсеин е на 7, първи клас; Нихал на 5, на градина ходи. Оставиха ми я на годинка и 2 месеца. Тя плаче, търси мама, аз я гушкам... Трудно е. Разболее се Хюсеин, пратим Нихал на другата баба в Брезница (село в региона - бел. авт.), айде с температура лежим в болницата... Изнемогвам. Мъжът ми почина, и свекъра гледам, да го оставя ли?... Но какво да правим? Нали знаеш, човек, като мине 20-30 годинки, почва за децата си да мисли. И моите деца за своите мислят. Така е - ще работят, учат, а аз ще пазя малките... Я ела тук, Нихалка, кажи на чичкото мъчно ли ти е за мама и тати? А по скайпа говориш ли с тях? В Германия искаш ли да ходиш при тях? Хюсеин, я кажи какво ти каза тати, като донесе шестица оня ден!".

Малката Нихал отговаря бодро на всеки въпрос с кратко "да". А Хюсеин ще получи подарък от баща си за шестицата - колет. И чичото е в чужбина - Англия. България трябва да е щастлива държава - постигнала е гъвкава работна сила, flexibility. Господи, какво ни се случва?

Навсякъде чувам, че парите са нужни за къща. За дом е събирало пари и семейството на 18-годишния Ваис от близкото село Дебрен. От I до VII клас е живял в Испания, 4 години преди това със сестричката са гледани от баба и дядо. "11 години бяха там майка ми и баща ми, после ни взеха нас. Направихме къщата и се върнахме... Но баща ми още е в чужбина. В Испания е много по-хубаво, ходи ми се там, но не да работя".

Никой не бива да мисли, че тази човешка участ е характерна само за този български край, само за помаците. Свързах се със възрастни хора от Старозагорско, чиято дъщеря от 10 години е в Гърция, а зетят - в Белгия. Три деца гледат бабата и дядото. Поради страх от Агенцията по детето не искат да си кажат имената. Свързах се и с майката, срамува се - от себе си. Хора от добруджанското село Крушари също споделиха, че при тях има такива деца. Масово вече българчета растат без двамата си родители. Събират се за кратко, причината е гурбетът. Общото между всички тези хора е, че са от село -



в села, в които все още има хора, където я чичо,



я баба може да наглежда децата. Дни и нощи, почти цялата година, единствената връзка на тези малчугани с мама и татко е интернет - говорят за оценки, приятели, паднал от колелото, намокрил си краката... Това са новите скайп деца на България - различни от другите, които безделничат пред компютъра.

От Родопите ме изпраща 55-годишната Кадифа Петралик. Това, което ще чуя, никога няма да забравя.

"3-ма сина имам, 3 снахи и пет внуци. Няма ги. В Испания са. Не мога да гледам внуците как растат. 11 човека, ще се върнат ли някога при мен? Къде са да им се порадвам, моите дечинки? Големият внук е на 10, той вече не иска в България - говори испански, в Испания са му приятелите... През комунизма живяхме при голяма мизерия с мъжа ми - в една стаичка. Цял живот борба - а парцел да вземем, а къща да уредим, документи... Тъкмо уредихме, времената се смениха, айде пак документи, чакаш... Закъсвали сме за леб - ще ида до комшийката, 20 лв. ще искам, ще ги туря в скрина. А, 20 лв., забравили сме ги - ще кажа на мъжа ми - айде иди да купиш на децата. После ще ги върна на комшийката, само аз знам как, но ще ги върна... Така живяхме. Сега къща имаме, втора... Прозорци, тераси... Но няма кой да ми влезе в къщата. Няма, празна е! Няма кой да ми потропа, да ми разхвърли леглото, да ми яде от леба... Двамата сготвим с мъжа ми, няма кой да ни го изяде яденето. Пустото ядене! Не ща къща, искам си децата. Искам си старото време".

При старото време помаците са били преименувани. "Тази рана не е ли по-дълбока от днешната немотия", питам. "Това време е заминало. И не се е случвало само на нас. На всички поколения се случва по нещо. Беше грешка, асимилация, глупост. Но замина. Тогава не унищожиха България. Сега ще я унищожат", отговаря.