България е стабилна, повтаря като ехо премиерът Бойко Борисов. Същия рефрен поде и цялата партийнополитическа машина на ГЕРБ. Като тихомълком избутват настрана простичкия принцип, че стабилната държава се опира преди всичко на стабилно законодателство. Каквото у нас очевидно няма, съдейки по лекотата, с която родните законотворци непрестанно ровят дори в най-сложните регулации.

Никъде другаде тази безотговорност не си пролича така явно, както при промените в Изборния кодекс. Елементарна проверка на сайта на Народното събрание показва, че от началото на мандата му са внесени цифром и словом 36 (!) проекта за поправки в закона. От тях 28 са от тази година. А безбройните промени, правени между и по време на отделните четения на различните законопроекти,



никой не може да ги хване,



освен ако няма мазохистичното желание да се дави в безкрайните стенографски протоколи от заседанията на парламентарните комисии. Последните поправки бяха направени малко повече от седмица преди президентските избори, което си е пълно безобразие, откъдето и да го погледнеш. А герберите имаха наглостта да говорят, че това не било тяхна отговорност, защото само реагирали на обвиненията, че нагласят резултатите от изборите. Ами като забъркаха цялата тази каша от зор да се харесат на разглезените си партньори от Патриотичния фронт, сега ще си сърбат попарата.

И като се спомена фронтът, ето и причината, поради която ще се занимаваме с Изборния кодекс и следващата година. Всичко реално започна с невчесаната идея на националистите да се въведе задължителен вот. Глупава не защото в нея няма резон, а защото тръгнаха веднага да я вкарват в закона. Без да я обсъдят с никого, без да се консултират със заинтересованите (които са горе-долу 90% от българските граждани), без дори да се допитат предварително до Конституционния съд, за да каже аджеба приемливо ли е според нашето право да се вменява на избирателите задължение да ходят до урните. Оттам почнаха и големите въпроси - ще се наказват ли тези, които при всички случаи не щат да гласуват, ако да - как, какво ще се прави с българите в чужбина, след като държавата няма ресурса да осигури секция на всеки притежател на български паспорт на планетата и т.н.



Вместо това започна кърпежът на кодекса



И какво имаме накрая? Задължително гласуване, но не съвсем, защото ще ни санкционират със заличаване от избирателните списъци някога в далечното бъдеще. А дотогава колко ли пъти ще се пренаписват сегашните правила, само един Бог знае. Задължението отпада за българите в чужбина, няма да важи и за всекиго, който си намери някаква формална извинителна причина и я декларира пред общината. Факт е обаче, че депутатите записаха в закона, че ще ни лишават от конституционно гарантираните ни избирателни права, ако не се съобразяваме с приумицата им. Хубаво, че омбудсманът сезира КС, та ще имаме (някога) мнението на конституционните юристи по въпроса. А дотогава редовият гражданин ще се чуди как да се оправя - откъде да вземе извинителна бележка, в случай че няма да може да отиде до избирателната секция, какво да пише в нея, кого да дири в общината, за да му я даде. Изобщо, щом е да се усложни нещо, ние сме насреща.

КС ще даде и подтик за преразглеждане на регулациите за гласуването в чужбина, за които също беше сезиран от омбудсмана. Тук отново трябва да "благодарим" на ПФ, който реши, че възпирането на гласовете от Турция си струва ограничаването на възможностите за гласуване на българските граждани от останалата част на света. Добре, че под натиска на общественото мнение все пак сколасаха да позволят свободното откриване на секции в ЕС. Не че това има някакво значение, след като компромисът идва, когато изборната организация е вече създадена. И все пак



мнението на КС може да послужи като отправна точка



за експертен и политически дебат как трябва да се провеждат изборите в чужбина. Все пак ресурсите на държавата са ограничени и не могат да се откриват секции с едно щракване на пръсти. В същото време нашите сънародници зад граница все повече се интересуват от родната политика, при това не само като наблюдатели, а и като дейни участници. Това не може да се пренебрегва, все пак това е шанс да се заздрави връзката с диаспората. Тук е моментът да бъдат по-силно ангажирани партиите - да изпълняват задължението си да командироват хора в чужбина за секционните избирателни комисии, а не да искат държавата сама да се справя с това. Все пак затова получават и субсидии от държавната хазна. Иде моментът и сериозно да се обсъди създаването на изборен район в чужбина. Въпросът е сложен за разрешаване, тъй като ще изисква за него да се вземат мандати от многомандатните избирателни райони в страната. А на мнозина у нас няма да им хареса да изгубят възможността да си имат представител в парламента, за да могат българите в чужбина да получат такъв.

Несъмнено нещо ще трябва да се промени и по третата голяма новост в Изборния кодекс - квадратчето "Не подкрепям никого" в бюлетината. Прекалено много скандали и прекалено много неясноти се натрупаха около него, за да остане под сегашната си форма. Да не говорим, че компромисното решение на управляващите - да се брои така подаденият глас при изчисляването на резултатите на президентските и кметските избори, но не и при парламентарните, може да оправя нещата политически, но не и правно - не може да се поставят в такова неравностойно положение различните видове вот. А и да не забравяме, че квадратчето реално не изпълнява основната си функция -



да отчита протестния вот на българина



Пускайки такава бюлетина, само декларираш, че не харесваш предложените ти кандидати. Протестът срещу цялата политическа система е нещо съвсем различно и по-добрият вариант тук е бялата бюлетина. Може дори и да се обмисли вариантът, който неуспешно беше лансиран от някои депутати - протестният вот да се отчита, като се намалява численият състав на Народното събрание. Това обаче изисква конституционни промени и съответния тежък и сложен дебат.

Всичкото е само най-съществената част от това, което трябва да се промени в Изборния кодекс. Има още цял куп големи и малки проблеми, които чакат да бъдат решени. Този път обаче ни трябва истинска изборна реформа, а не поредица от политически сделки, за да имаме гаранция, че законът ще се превърне в нещо качествено, трайно и устойчиво.