Кон, жена, чест, свобода се пазят с бой. Трябва винаги да си готов. Но да откраднеш овца не е нещо срамно, а нещо достойно за джигита - така ме убеждаваше един потомък на ситна кавказка народност преди години. "Вземаш" я, правиш чорба или шашлик, храниш и семейството, какво му е лошото? - разсъждаваше джигитът.

Това джигитът не беше взел от социализма, а от племенната си култура - беше черкезин по народност. Част от черкезите са били разселени от турския султан по балканските земи след руско-кавказките войни, и се държали из тези земи по същия начин - да "вземеш" овца, вол, дисаги или дори да нападнеш и ограбиш цяло село си е било в реда на нещата. По-силният "взема", и точка. Това е впрочем методология на много народности в определен етап от развитието им - викинги, хазари, османлии, колонизатори от всички нации - изобщо начин



за претакане на ценности



извън търговския, от време оно

Аз си мисля, че именно отношението към собствеността е основен белег за неравномерното развитие на света и съответните на това причини за безброй конфликти. На единия полюс е ограденото с желязна законодателна ограда право на собственост, като основните колове в тази ограда са забили още нашите предци - представителите на гръко-римската цивилизационна традиция. В страни като САЩ собствеността, притежанието са крайъгълен камък не просто от идеята за държавно устройство и функциониране, но и моделират човешката личност от най-ранни години. На другия полюс е индианското, черкезкото, анархистичното - онова, които избива като пот по челото на капитализма дори сред чедата му понякога - например по време на битническото движение в същите САЩ. То може да се характеризира с думите, приписвани на вожда Сиатъл - който и да не го е казал точно така, поне е могъл да го мисли така, това е сигурно:

"Големият вожд изпраща вест, че той иска да купи нашата земя... Големият вожд изпраща също думи на приятелство и добра воля. Това е почтено от негова страна, тъй като ние знаем, че той няма нужда от нашето приятелство в отговор. Но ние ще разгледаме вашето предложение, защото знаем, че ако не продадем, Белият човек може да дойде и да отнеме земята ни с оръжие.

Как можете да купите или продадете небето, топлината на земята? Идеята е странна за нас. Ако ние не притежаваме свежестта на въздуха и блясъка на водата, как можете вие да ги купите?"

Проницателна бизнес дама от зората на новата българска демокрация каза веднъж нещо интересно - преди близо двайсетина години. "Бе това разграбване, този хаос няма ли да спре някога, няма ли да има край?" - извайка се член на компанията ни. Тя си чукна с нокът очилата и отсече: "Аа, ще спре, ще спре. Ще го спрат тъкмо тези, които са изникнали от беззаконието, направили са състояние от него, и вече имат нужда от строг ред, за да пазят състоянието си. Точно те ще станат големия гарант на законността." Такъв е бил пътят всъщност и на онези - споменатите по-горе - викинги, хазари, изобщо на всички, които са смятали "вземането" на чужда овца за нормално и законно. Само че когато цялото стадо е вече твое,



става тъпо този принцип да важи во веки веков.



Социализмът, чийто продукт все още е голяма част от нашето общество, беше нещо средно между индианското отношение към собствеността и доведеното до крайна законова прецизност отношение в богатите западни държави. При социализма големият собственик беше държавата, а населението не се вълнуваше кой знае колко от частната собственост, защото я нямаше. Населението се правеше на индиано-черкези, и да дръпнеш по някоя овца от огромното държавно стадо бе не престъпление, а въпрос на джигитска ловкост и находчивост. Голямата игра нависоко бе да притежаваш държавата. Между другото, Сталин произнася интересна фраза при успехите на Хитлер в Русия в началото на войната: "Ленин ни остави държава, а ние какво, на път сме да ни я вземат." - кахъри се той. Това "Ни" не касае населението, касае Политбюро и него в случая.

Някои читатели сигурно са забелязали, че дотук се пазя да взема категорично отношение по въпроса. Истината е, че чувството за собственост, доведено до хипертрофия, също ми е някак неприемливо, въпреки че съзнавам - нашата цивилизация е цивилизация на собствеността. Най-големите й успехи са свързани именно със собствеността и строгото й охраняване. Дори речта на вожда Сиатъл е римейк, писал я е вторично бял режисьор, просто защото вождът не е могъл да пише и свързва мисли така ясно. Също както най-проникновената песен за племето чероки не е дело на чероките, а на рок формацията "Пол Ривери и ездачите".

И все пак загледайте се в някой американски филм, свързан с детска драма. Огромен процент от случаите на такъв драматизъм се повтарят; те са, когато детето не може да получи мечтания подарък от магазина - робот, кънки, електронна игра или друг там последен писък на потребителския бяс. Това зад витрината



да стане МОЕ - върхът на мечтата, апотеоз на бляна



Има нещо нелепо и в това. Да си представим Сократ, който казва: "Тая агора е моя", или Христос, който вика: "Назад, тая църква съм си я заплюл". Да си представим Бог, който отсича: Тия три слънца са на Мене, мисля да прикупя още двеста-триста, и да разширявам... вселената.