"Българската десница загуби и лидерите си, и лидерството си като обществена сила. Загуби силата да води обществото към промени. И тъй като никой друг не се осмели, спряха и промените." Звучи, сякаш е писано за днешния ден, но не е. Тъжната констатация прави водачът на ДСБ Радан Кънев в блога си на 21 август 2013 г. Тогава обаче оптимистично допълни, че ново дясно обединение би се превърнало в "огромна опасност за статуквото в българската политика". И това ако не е дежавю.

Ала беше сгодно време за нови политически проекти. Наскоро беше минал фарсът с еднодневното царуване на Делян Пеевски в ДАНС. Доминираният от БСП, ДПС и "Атака" парламент работеше под непрестанната обсада на протестиращи. Премиерът Пламен Орешарски се изнизваше от Министерския съвет през задния вход. А развълнуваният електорат жадуваше за политически алтернативи. И през декември 2013 г. пет партии - ДСБ, ДБГ, СДС, БЗНС и НПСД, тържествено положиха подписи под споразумение за десен съюз, обозначен с внушителното име Реформаторски блок. Обявиха, че коалицията е



"резултат от желанието на честните хора



и активните граждани да организират съпротива срещу олигархията и престъпленията на задкулисието" (Николай Ненчев, БЗНС). Поеха ангажимент, че "на жаждата за власт на всяка цена и с всички средства ще отговорим с краткосрочен мандат за разрешаване на политическата криза и кризата на доверието в политическите партии" (Корман Исмаилов, НПСД). Декларираха, че ще "продължим пътя си, загърбили всички личностни и партийни различия" (Божидар Лукарски, СДС). А на десните избиратели обещаха: "Подгответе се за успеха, Реформаторският блок ще печели всички следващи избори" (Меглена Кунева, ДБГ).

Приказки на едро. Скептиците гледаха отстрани и се подсмихваха. Десният електорат обнадеждено гласуваше. Като при всяка нова формация първоначален успех имаше - през 2014 г. блокът влезе първо в Европарламента, после в Народното събрание, а накрая и в правителството.

Три години по-късно дясната илюзия за пореден път се разби на парчета.



Всичко стана много тихо и делнично



Част от членовете на коалицията се събраха между двата тура на президентските избори в синята централа на "Раковски 134", за да обявят, че преподписват коалиционното споразумение. Сред желаещите се брояха само партиите, останали лоялни на кабинета "Борисов". От ДСБ не дойде никой. Същия ден Радан Кънев лаконично констатира, че блокът "просто се изчерпа". После се оттегли зад стените на собствената си партийна централа, за да мъдрува над плановете си за (поредна) нова десница. И всичко приключи. Реформаторският блок - като замисъл и реализация, остана в историята.

Причините едва ли е необходимо да се изброяват. За тези три години медиите, анализаторите и обществото се занимаваха не толкова с това какви реформи е в състояние да извърши блокът в държавата, колкото как да се реформира самият той. РБ шашкаше с абсурдната си структура - говорители, съпредседатели, зам.-председатели, секретари, изпълнителни органи, граждански съвети - ненормален механизъм, при който всеки има мнение и никога не се знае каква е общата позиция. Оттам и безспирните теоретично-приложни спорове за бъдещето на РБ - дали да бъде конфедерация, федерация или партия - добър повод за словесни схватки и пропагандни изхвърляния, но съвършено скучни и безсмислени за партийно неангажирания избирател.

Свързани с това са и станалите традиционни за десницата разпри -



кой да води, кой кого да слуша,



кой да вземе поста. Че проблемите тук си остават същите като преди, се видя още на евроизборите през май 2014 г., когато Кунева и ДСБ се скараха кой кого е прецакал за депутатско място в Европарламента. После дойдоха и интригите около общия конгрес на РБ (така и несъстоял се), където за първи път изпъкнаха ясно двата лагера в коалицията - ДБГ и СДС срещу ДСБ. Единството дойде, когато Бойко Борисов им отвори вратата към властта. Нищо че Кунева определяше предното управление на ГЕРБ като "2 в 1 - мутри и монополи". А Кънев до последно уверяваше, че няма да подкрепи кабинет, оглавяван от Борисов. После разочарованията заваляха едно след друго - съдебната полуреформа, ознаменувана от "историческия компромис" на десните с ДПС, експериментите на Москов в здравеопазването, нищонеправенето на Лукарски в икономиката. Комичната ситуация, при която ДСБ обяви, че напуска властта, но не и в РБ, който пък продължи да подкрепя правителството, заслужава само подигравки.

Крайният резултат от всичките им дивотии се видя на президентските избори, където общият кандидат на блока - Трайчо Трайков, получи скромните 225 хиляди гласа. Докато на парламентарния вот през 2014 г. РБ взе 291 хиляди (Кунева каза, че при провал на Трайков ще си подаде оставката, но Борисов неволно я отърва от това обещание с изпреварващ ход).



Това ускори развода по взаимно съгласие



Ако трябва да обобщим накратко - половинчати реформи, олигархията си стои, изборни успехи няма, единство - също.

Оттук нататък - всеки по пътя си. Остатъчният РБ най-вероятно ще положи съдбата си в краката на Бойко Борисов. Вярно, гербери и реформатори театрално си разменяха удари при съвместното си управление. Но стигнеше ли се до момента на истината - ще я има ли коалицията или не, десните лидери неизменно се покоряваха на волята на премиера в оставка, който оцени това и до самия край ги държа в кабинета си. Да не говорим, че сумарната електорална тежест на партиите в блока стига едва-едва колкото да прескочат бариерата за влизане в парламента (ако се съди по самостоятелните им резултати на вота през 2013 г.). Така че, ако не искат да са опозиция, нямат друг изход, освен да търсят съюз с ГЕРБ в следващия парламент. Самият Борисов също има интерес от това, ако е решил да поддържа линията си от предизборната кампания, в чиято основа беше традиционното противопоставяне между десни и леви. Дали политическото им сътрудничество ще добие характера на предизборен съюз, е рано да се каже. Особено с предстоящите промени в изборния закон, за които не е ясно в каква посока ще поемат и до какви резултати могат да доведат. Резервен вариант за коалиция остава и Патриотичният фронт, който обаче



едва ли ще потърси десните,



преди да изпробва силите си самостоятелно предвид високия си резултат на президентския вот.

ДСБ очевидно са поели към капсулиране и самоизолация. От големите политически сили никой не ги иска, а и те не са тръгнали да търсят някого. Заявката на Радан Кънев за нов проект изглежда още твърде неясна, за да се правят оценки. Липсата на витални партии освен ДСБ, които да се включат в него, обаче отсега прави бъдещето му съмнително. Кънев, изглежда, е забравил предупрежденията си към тъмносините избиратели от 2013 г., че "ако слушаме недоверието си, нямаме друг избор, освен да се явим поотделно и да претърпим крах". А може би е наясно с границите на възможностите си, след като наскоро обяви, че "твърде възможно е в следващия парламент ние да бъдем силна опозиция".

Фазата "Реформаторски блок" приключи. И за десницата пак настана време разделно. А водачите й пак ще учат по трудния начин уроците от миналото десетилетие.