И в наши дни да не харесваш самотата е лош вкус, а да се оплакваш от нея - добър тон.

Но и обратното.

Самотата е традиционен предмет на литературна злоупотреба. Въвлечена е в безброй симулации, особено в поезията. И никой не се гнуси от този грях. Може би защото е великодушна. Не отмъщава, не наказва. Освен когато самата тя ни се дава като наказание за други грехове.

Някои я споменават като затвор, като тъмница за душата. "Осъден на самота", "затворен в самотата" - това е дори банално, просто само от честотата, с която го срещаме. За други е безкрайна като космос и в него трябва да си бъдеш сам звезда.

След знаменитото есе на Унамуно трябва да сме по-предпазливи и смирени при всеки опит да надзърнем в тази тема. "Самотата - пише той, - ни обединява толкова, колкото обществото ни разделя." Тя е стената, зад която човек разкрива и изговаря всичко, което сред хората таи и понякога с мъка удържа. Остава ненадминато признанието му как е "подслушал" самотата: "Няма да забравя, докато съм жив, нощта, която прекарах в едно летовище, и как не можах да мигна заради едно повтарящо се съвсем слабичко стенание, едно стенание, което се стремеше сякаш да се самосподави, за да не буди спящите, едно стенание, което идваше от съседната стая. Това стенание, идващо от непознати гърди, губеше всичко лично в себе си. Допуснах дори, че то се ражда в самата нощна тишина, че просто стенеха тишината и нощта. И нещо повече, че тази нежна жалба се изтръгва от най-дълбоките гънки на собствената ми душа".



Така, мисля си сега, самотата е най-доброто място,



където човек може да подслуша не само най-скритата си болка, но дори и неподозираното свое щастие. И ако има перо в ръка, да запише думите им - под оглушителната диктовка на самотата. Тогава самотата се превръща в сечиво на човешкото споделяне, в истинско, автентично общуване, за което лице в лице с околните нямаме смелост и откровеност. Изреченото в самота понякога разтърсва света...

За онзи, който е надарен с дарбата да разчете и да осмисли самотата, тя съвсем не е прокълната пустиня, в която глухо се съсухря човешкият живот. Нея той населява със... себе си; един избор, който съвършено изпълва съществуванието му. Такива самотници са по-скоро избраници, макар че има избрани и без да са самотни. "Със себе си съм пълна чак догоре" - изповяда неотдавна известна съвременна поетеса. Закова ме от изненада: ето какво било то! Да бъде човекът "пълен" със себе си, това е въпросът. Тогава и самотата му ще бъде богата, съкровена, нерядко и желана. И тя ще бъде неговият въздух, към който той ще бърза да се връща, защото извън нея ще се задушава, ще крее и ще се гърчи. Глътка самота ще му бъде нужна във всеки ден от живота - за размисъл и за съзидание. (Как само звучи това у Лилиев, когато отронва, че броди в своя друм "пиян от виното на самотата"!) Но самотата също ни избира. Избраниците на самотата рядко си приличат. Навярно защото тя си има своя план за всеки...

Разбира се, че има и други мнения. "Няма самота, която да ми е по мярка!", отсече поетът Гриша Трифонов. Днес, година след смъртта му, този стих е по- истински и земен от множество други, пропити от куртоазия към самотата.

"Роден съм да живея в самота" е логото на един от най-неспокойните творци на тая планета. С всяка своя страница Франц Кафка ни доказва, че самотата не служи само за обмислено, скрупульозно доизпипване на чувства и слова. Неговата самота е самота на разлюлените везни, на неспокойните стрелки, на гърчовете на душата. Споменаваме го тук единствено защото съзнава (и признава), че е "роден" за това. Повечето обречени на самота вярват, че всичко е само гаден номер на съдбата.



Рядко търсят в себе си причината. И тя наистина не е там



Една световна антология на самотата би събрала безброй велики имена. Това ще бъде бездна от самота, в която бъдещето едва ли ще поиска да надникне. И то ще опита да се лекува... в самота, без да потърси друго мнение. А може би трябва.

Самотата ни се предлага в безчислени лица, в непредполагани образи. Несъмнено в спомени и размишления всеки я вижда различно, всеки има "своя" самота. Моята е в коридора на нощен влак, облегнат о стената на спящите купета, загледан към прелитащия мрак, по който се нижеха бледите квадрати на осветените прозорци. Някъде по пътя от точка А към точка Б, напуснат от своите тъги, но и от своите очаквания. Бях твърде млад, за да се разстройвам, но и достатъчно суров, за да осъзная, че такава самота е завинаги, че с нея сме докрай в един и същи влак. И че точно от този влак няма да има слизане.

Обаче, изведени на слънце, много от самотниците между нас бързат да се гмурнат обратно. Измъкнати от нейните дълбини, на повърхността част от тях просто загиват. Други, сразени от загуби или предателства, я избират като защита срещу вероломния свят. Вътре в самотата човек свиква със своите чудовища. Ако ги изпусне на открито, те ще го затрият.

Милиони се провалят в опит някак да осмислят самотата си, някак да я украсят. За цели маси човечество тя е принуда и проклятие. И нищо не ражда,



нищо не издишва освен мрак и безнадеждност



Мъже с печата на самотници отпиват тъмни чаши по световните кръстопътища, пейзажът на века не може без тях, жените ги харесват.

Самотата е една безкрайност, която расте в самите нас. И наоколо. И успоредните човешки траектории са повече от онези, които се преплитат. А вихърът на разделите ни брули както никога досега. Смърт и чужбина изтръгват най-милите присъствия от живота ни. Заплащаме със самота за миналите дни. Свикваме понякога: отровата, приемана всекидневно, накрая се превръща в лекарство.

Това не е изследване за самотата, това е само невинна петъчна колонка. Откъслечни слова, извикани от есента. В края на ноември, когато почват да наболяват ставите, снагата, гръдта. Привичната, опитомена болка, която сутрин ни съобщава, че сме живи. И която ни подарява някакво алиби за самотата, от което всеки от нас се нуждае. Сякаш от тихите околни листопади специално за нас зазвучава онази отдавнашна песен, която ни предлага безхитростния си съвет: да казваме, че ни боли от времето, когато ни боли от самота.

Това не е спасение, разбира се, но много прилича...