Не всяка зима в България е истинска "политическа зима", но пък за сравнение тази от 1997 г. със сигурност ще си остане като българската "зима на катастрофата", когато, вцепенена, страната удари дъното. Без този път природата да ни е виновна. За да приключа с метеорологията, само ще кажа, че студовете бяха като сегашните, снегът бе сякаш по-малко. Поне в спомена ми, а пък "снегът на спомена вали", както пееше някога бардът на българските протести Георги Минчев. Та и в моя спомен ясно виждам как Гошо Минчев в кучия студ край парламента, заедно със "Стари муцуни" и цялото множество там, напява: "Никога вече/никога вече/никога вече комунизъм...".

Помните ли тази песен? Ако ли не (особено най-младите), наистина няма как да усетите случилото се тогава, защото тя казва много за смисъла и



цената на това второ и тъй болезнено мъчително българско освестване:



"Ще запомним добре кръвта на площада, ще запомним как попи в снега на площада, ще запомним как се смеси с калта...".

Думи, които изобщо не са метафора, те са разказ за много болка, мизерия и отприщено отчаяние. За протестите и сблъсъците в цялата страна, за десетките пребити в центъра на София през нощта на 10 срещу 11 януари, за сцепената глава на първия демократичен премиер Филип Димитров, за барикадите в столицата, в Дупница и на толкова други места. И най-вече те пресъздават насилието, с което БСП, партията спечелила пълно мнозинство на изборите през 1994 г., искаше да усмири една страна, доведена от същата тази партия до пълен разпад: страна, в която не достигаше хляб, хиперинфлацията върлуваше като в романите на Ремарк (при курс 3000 лв. за долар в обменните бюра), пенсиите се бяха свили до 3-5 долара, а заплатите до 10-15 долара. Това са фактите. Ала някой представя ли си днес как се кара цял месец с тези пари? Как се храни семейство, как се купуват лекарства, как се покриват сметките за ток и парно? За хората, решили тогава веднъж завинаги да напуснат страната, както и за неродените деца просто не ми се говори...

Никога няма да забравя очите и лицата на хората през онази "политическа зима", съсипията и безнадеждността, излъчваща се от тях. Френският писател и журналист Франсоа Масперо, минал тогава оттук, посвети на България есето си "Страната на хората без усмивки". Иди се усмихвай, когато не знаеш с какво довечера ще нахраниш децата си; когато в магазините хората можеха да си позволят да купят по 50-100 грама сирене; когато започнаха да затварят хляб в буркани (и това го имаше!); когато отказваха да продадат на клиент нещо си, защото никой вече не знаел колко струва; когато бездомници не само ровеха в контейнерите по "Граф Игнатиев", но и нощуваха в тях. Иди се усмихвай, смачкан по този начин от безумията на това БСП управление, приключило, по думите на Иван Кръстев, с "полицейски социализъм". Период, по-известен сред народа като "Виденова Коледа" (сигурно заради близкото си звучене с Видовден).

Може много да се разказва за онези дни, да се показват кадри, с които ни заляха тези дни телевизиите.



Проблемът опира не само до припомнянето, той е в осмислянето



В осъзнаването на това конкретно политическо крушение като споделена и споделима отговорност.

Защо въобще се стигна дотам? Събитията през Виденовата зима имат своята предистория, от която днес сякаш се разтоварваме. А тя е голямата предпоставка в силогизма и на вчерашната, че и на днешната българска политика.

Всичко започна с изборите на 18 декември 1994 г., когато БСП, оглавявана от своя млад и напорист лидер Жан Виденов, спечели доверието на 2 258 212 български граждани (43.4% от гласовете) срещу 1 254 465 (24.1%) за опозицията (СДС). Политическата отговорност на СДС за онзи период е отдавна поета: десницата в продължение на поне две години се занимаваше единствено с дрязги, вперила поглед в самата себе си, затова логично го отнесе на изборите.

Въпросът, пак повтарям, е защо хората толкова масово подкрепиха Жан Виденов и неговата програма "Да спрем разрухата, да обновим България"? Тези дни, по една случайност, мярнах на някаква сергия очукана значка, на която пишеше "Сполука за България" - спомен от първата кампания на БСП през 1990 г. Общото и в двата политически лозунга е едно и също - връщане към статуквото на соца. В този смисъл Жан Виденов може да бъде основателно обвиняван в какво ли не - в управленска некадърност, в обвързаност с кръга "Орион", в съсипване на държавата, но той на практика е един последователен политик, който осигури на тези 2 млн. и половина български граждани тъкмо онова, което им бе обещал: напомпване на държавните предприятия с невъзвръщаеми кредити от държавните банки ("реиндустриализацията" според БСП); отказ от реална приватизация с упражнения по масовата приватизация с бонове, недонесли нищо на притежателите им; обръщане на външнополитическия курс към Русия и отказ от НАТО, но пък депозиране на българската кандидатура за членство в ЕС и т.н.

С други думи, цялото управление на Виденов мина в лакърдии и социални лъкатушения



как да се върнем към "социализъма на Живков"



И това сякаш предвещаваше неговата устойчивост, доколкото огромна група от носталгици продължаваха "да си искат социализъма". И си го получиха! Но пък го отнесоха всички.

БСП тръгна да атакува и частната собственост на земята, бълвайки лозунги от рода на "земята на тези, които я обработват". Идеята бе съвсем проста: създаване по места на кооперации от "социалистически тип", без нотариални актове, щедро кредитирани от държавните банки - т. нар. "орсовки", по името на нашумелия тогава, а днес напълно забравен депутат Златимир Орсов. В резултат на което в началото на 1996 г. две банки фалираха тъкмо заради несъбираеми кредити от въпросните "орсовки". Други пък изгърмяха след непремерени изявления на вицепремиера и министър на икономическото развитие Румен Гечев, който пред единствената тогава национална телевизия заяви, че редица банки ще фалират. Хората панически започнаха да теглят спестяванията си и банковата система колабира, което трайно спечели на тогавашния и днешен икономически стратег на БСП прякора Поразяващата уста. Така влязохме в спиралата на хиперинфлацията.

Не по-малко проблематично беше и външнополитическото състояние на България, провъзгласила своя "траен неутралитет" на фона на войната, водеща се до нейните граници - на територията на бивша Югославия. През март 1996 г., по време на среща в Кремъл, на която Русия, Казахстан, Киргизстан и Беларус заявиха готовност за връщане към нещо, което журналистите нарекоха "СССР-2", Борис Елцин директно заяви, че се обмисля структурата да се разширява, като там да се включи и "една България". Стъписването у нас бе огромно, ала правителството на БСП изобщо не реагира. А само два месеца по-рано руският министър на отбраната Павел Грачов (по време на преговори с НАТО) заплаши, че ако атлантическият алианс разположи бази в Полша, Русия ще стори същото на територията на България. Президентът Желю Желев единствен изрази позиция и в обръщение към нацията от 30 март същата година поиска БСП публично да отговори поемани ли са подобни ангажименти към Русия. Отговор не последва и такъв до ден днешен няма. А както изглежда, няма и да има, защото



цялата тази "решетникова дипломация" си продължава,



въпреки разразяващите се от време на време грандиозни скандали.

Припомням тези позабравени обстоятелства, защото смятам, че са важен акцент от проблемите на онова време.

Ала те са и сериозен сигнал към политическите процеси с днешна дата, когато БСП предлага до болка познат "нов модел за управлението на България".

Когато Румен Гечев е отново икономическият стратег, начертал "национален план за развитието на България", а Таско Ерменков и Георги Божинов пак са рупорите за строежа на АЕЦ "Белене" с държавни средства.

Когато, според БСП, в основен външнополитически приоритет на България (и българското председателство на ЕС) би трябвало да се превърне отпадането на икономическите санкции срещу Русия.

Всичко това няма как да не е стъписващо, колкото и да ни крепи надеждата в здравия разум. Колкото и да си вдъхваме кураж, че изброеното дотук би трябвало да ни е като обеца на ухото, за да не тръгнем втори път да се давим в една и съща река.

Нали тъкмо това са поуките от Сполуката.