Не съм сняг, че да ви изненадам. Затова ще карам в традицията на "Нерви и утехи". На същото това място и на почти същата дата, на 18 януари 2008 г., съм отпечатал дописка за зимните премеждия на държавата и народа. В такива случаи може да се прибегне до трика с непреходното значение: препечатва се старият текст, вместо да се пише нов. Не го правя не защото той няма да ни свърши същата работа, а защото е малко двусмислено: хем явление от прехода, хем непреходно. Иначе - същите неизтощими номера на януари, същият снежен старт на годината, подобна медийна пушилка, старите клетви срещу зимата, срещу снеговете и срещу несъзнателното българско население. Само че тогава арията против снега беше соло на една министърка, а сега - дует от две. (Б.а. - моля да не ми се поправя от министърки на министри. И тоя нескопосан правопис допринася за хала на държавата.) Също неудържими и също много устати. То и медиите сега май са повече, та за да се насмогне на пиар кампанията, като поддържаща група по екраните предизборно се е накачил целият министерски съвет.

Спокойно можехме да поместим тук онзи текст, само едно изречение бих поправил: "В България снегът е природно явление, не природно бедствие." Просто онова "природно бедствие" ще заместя с "народно бедствие". Изминалото време (9 години) е променило само една дума. А и ние сме си същите - търпим.



Е, тогава поне имаше министерство на бедствията и авариите



(С тях неговата шефка се справяше главно чрез заклинания.) Премахнаха го и видяхте каква стана тя. Държавата е дваж по-скована и непроходима. Преспите никнат като огромни снежни гъби и причакват пътници и репортерки. Вторите са повече от първите - властта забрани пътуванията. Уж неофициално, но напълно сериозно, затвориха пътищата с бариери и с полиция. В тези преспи се изпоразгубиха към 3000 снегорина, тържествено преброени от властта. В преспите трябва се изгубят и сметките на скандалната през целия преход АПИ. Омагьосана от мащабната обществена поръчка за тол системата, която трябва да прокара в броени дни, тя с досада опитва да се върне към своето предназначение. Още по-артистично се справят железниците. Закъснения от 200 минути до половин ден и по едно одеяло на 25 пътници. Никой не пътува за разнообразие в такива мразове, всеки се е вдигнал от някаква неотложна нужда, но зимата в тази разорена от корупция страна се превръща в преграда пред скромния човешки живот.

Прекосил съм много снегове в живота си, професията ми не позволяваше да се заседявам. Катерили сме с редакционните москвичи старопланински проходи, минавал съм и страховития Троян-Кърнаре пред Коледа. Дишал съм виелиците, виждал съм и вълци в полето. Не надценявам този свой опит - нямаше страх от зимата тогава, пътищата бяха за всички, пътувахме под крилото на държавата. Няма да сравняваме държавите, но ще ви споделя и нещо по-старо. Когато съм се родил, татко ми е бил запас на южната граница. От зимния лагер край Тополовград, комбинирайки камиони, влакове и конски превоз, след денонощие и малко той пристига в Беглеж, за да види сина си. Никога не пропускаше да каже, че е дремнал в чакалнята на софийската гара, току да изпусне влака за Плевен. Затоплил се, свалил си шинела и никой не му го откраднал. Когато намерил попътна шейна, пъртината в Горталовския каньон била толкова дълбока, че над снега се подавали само ушите на конете. Били са зими по нашите земи, били са. И бяха. Предчувствам, че ще бъдат пак.

След последните избори властта трябваше да е свикнала с изненадите, но снегът по традиция си е шеметна изненада. И никоя администрация не я пропуска. "Действай с изненада!" е правило за пълководци. Както и за безочливи партийци. Сегашната им падна просто от небето. Изненаданата държава е чудесен декор за последното действие по предаването на властта. А и зад гъстата завеса на снега и най-грозните сцени, сделки и шашми остават скрити за погледите. Размесени с драматичните комюникета по снегонавяването, героичните образи на управници и партийни деятели се запечатват по-дълбоко и сякаш завинаги в съзнанието на зрителя. В тази отработена система успя хитроумно да се вреже и един цигански активист от Северозапада. Затрупан на някакъв път в онзи прокълнат регион, той изискал да го спасява самият местен шеф на АПИ. С какъв акъл са му се подчинили, не знам, но него го измъкнали, а техниката по тази операция останала затрупана в снежната пустош. Можехме да приключим това с простото "Един гледа сватба, други брадва", ако героят не бе отрекъл всичко това: никой не го бил вадил от преспите, той си се оправил сам и никакви машини и спасители не са идвали изобщо. Ето как и неканеният гост на екраните употреби тази скандална история за третокачествен пиар. След нея той вече е готов за водач на листа.

(А на пернишкия тец, братя, му замръзнал кюмюрът! В града, който е върху въглища построен, който въглища копае и от въглища живее, нямало кой да се сети, че зиме въглищата се заледяват. И тракаха зъби наказателно пернишките квартали, пълни с невинни граждани и гражданки. Прекараха кошмарни денонощия заради бездарни и безотговорни лица, докопали се до хубави служби.)



Трябва да поясня. Не подценявам зимата, не я пренебрегвам.



Зимата със своите сприи и фъртуни си е сурово и грозно премеждие. Изпитание за всяка страна и за всеки народ. Достатъчно драматично, за да не се драматизира допълнително. Като всяко изпитание, и това е много примамливо за възсядане от управници и от опозиция. Чрез раздухване на страха, чрез сгъстяване на тревогата и на чувството за безизходица, както и с подразбиращите се намеци да гледаме и едните, и другите в очите, за да видим края на зимната каша в държавата.

Ето това е неморалното и противното в тези дни, а не безсънният и себеотрицателен труд на хилядите мъже по затрупаните и заледени български пространства. Те заслужават високата признателност, но едва ли ще я получат. Тя е овреме и авансово разпределена още когато е разпределяна властта. А властта общува с природата предимно бездарно. И това е истинската драма, а не драматизацията, която ни се играе...

Прочее, сигурно по невнимание показаха и едно семейство от ямболското село Калчево. Хората дадоха да се разбере, че се справят и показаха как. Репортерката наблягаше, че зимата е извънредно тежка и затрудненията - също. Но стопаните упорстваха, че тя изобщо не влиза в класациите за студени зими: ето, дори кокошките снасят. Когато се подготвиш както трябва, тя е "само сезон". Остана неизречено това, от което пропагандата и пиарът панически бягат. Че и държавата трябва да се готви не извънредно, а редовно. И че подготвената, действаща, добре смазана държава зимата не може да я уплаши и че на такава държава институциите и в снеговете ще "снасят". Ще функционира, както функционира и онзи уреден и смислен селски дом в Калчево с 460 лева на месец.



Възхитих се. Но коя е тая държава, която ще приеме да се учи от гражданите си?



Със сигурност няма да е нашата. На нашата по-евтино й излиза да затвори пътищата и да омайва населението да не пътува. Едно такова бащинско, доверително, а накрая и натъртено повтаряне да не пътуваме. Едно такова унизително и пораженско "Не пътувайте, братя!". Едно такова подло прехвърляне на отговорността върху населението, едно такова изумителното ноу-хау на българските властници от новото време. От "не купувайте" (при един отколешен разгул на цените), до "не гласувайте" (при неотдавнашния референдум) - намерили са му колая, тях няма да ги мислим.

Тяхната кошница е оплетена. Ако гражданството прозре хитрината, винаги може да се прехвърли вината на природата. Природата е страшно упорита. Снегът - вали. Ветровете - веят. И нощта безмилостно пада всяка вечер. И нищо не може да се направи. Така техният въпрос елегантно се урежда.

Впрочем, схващанията за природата също се развиват. Някога във всяка класна стая висеше цитат от забравения днес академик Лисенко: "Не бива да чакаме милости от природата, трябва сами да си ги вземем от нея." След десетилетия следване на този лозунг (и благодарение най-вече на него) появи се нов :"Не трябва да чакаме милости от природата след всичко, което направихме с нея." Умно и горчиво. Но справедливо, честно. А ние, ние няма ли да добавим нещо "в този ред на мисли"? Какъв ще бъде нашият принос? Аз бих го преработил така: "Не бива да чакаме милости от природата след всичко, което сторихме със себе си"...

Въпросът е, обаче, защо са ни милости, когато ни е нужна свяст?