Времето на Българската империя - от 796 до 1018 г. - е разделено на две неравни части; между великите господари (кханасюбиги), верни на вярата на дедите си, и християнските царе има едно мътно и опасно време - времето на последния кханасюбиги и пръв християнски княз, времето на Борис-Михаил (852-993). Несъмнено именно при неговото крайно противоречиво управление, заемащо почти изцяло втората половина на IХ в., Българската империя и българската имперска идея са в най-голямата си криза - криза на имперската идентичност, криза на имперската сила, криза на вярата.

Внимателното вглеждане във времето на Борис-Михаил ще ни убеди недвусмислено, че неговото решение за приемането на християнството като държавна религия е акт на отчаяние, предприет поради отсъствието на какъвто и да е друг полезен ход за действие.

Вече е ставало дума тук, но ще повторим, а и ще потретим, ако е нужно; никой от старобългарските владетели преди Борис-Михаил не е и не може да е бил християнин. Всички български владетели, набеждавани за християни преди средата на IХ в., са били наясно с опасностите от една такава стъпка, та нито на господаря Кубрат, въпреки спорното му мимолетно младежко покръстване в Цариград, нито на великия господар Тервел, нито на който и да е друг след тях му е идвало наум да променя религията си.

Кханасюбиги Борис също не се решава доброволно на приемането на християнството, а в безизходност, унижение, страх и срам. Той със сигурност е знаел каква жестока участ застига хунския (възможно е да е кутригурски) вожд Грод, който през 528 г. приема християнството в Цариград, а след завръщането му, според Йоан Малала, е убит заради това и защото разорил езическите светилища и идоли. Впрочем, единствено провидението спасява Борис-Михаил от същата сигурна смърт по време на Антихристиянското въстание от началото на 866 г.

Никой от старобългарските владетели не е бил християнин и защото няма следи - материални и каквито други се сетите - от подходящо за един християнски владетел управление. Впрочем, църковните историци разсеяно започват разглеждането на християнството сред българите още от I в. н. е., като си мислят, че и ние ще забравим, че всичко, или почти всичко, което се отнася до християнската история преди средата на VII в. няма никакво отношение към нашия народ. И исторически, и археологически в големи части от земите отсам Дунав е налице плътен хиатус - прекъсване във времето, приблизително, от втората половина-края на VI в. до средата на VII в. поне; археологически този хиатус е най-ясно изразен и е доста по-дълъг - някъде до средата на IХ в., примерно, за средното течение на Струма и Места с незначителни изключения.

Често кресливите християнстващи историци ни убеждават, че към средата на IХ в. на практика цялата българска земя била вече християнизирана, та на горкия Борис-Михаил не оставало нищо друго освен да се подчини на волята на народа си. Не е вярно, разбира се; защото къде са им църквите и некрополите на тия християни не ни казват, "пазят" за себе си тия безценни данни. Всъщност няма нито църкви, нито некрополи. Откриваното нарядко по Места (Абланица, Туховище, Банско), в Повардарието, тук-там в Тракия или отвъд Дунав са все изключения, които потвърждават правилото - в средата на 60-те години на IХ в. под една десета от българите са покръстени вече, предимно пребивавали във византийските предели по-рано. А и това е пресилено; ако се опрем само на археологическите данни - доста по-малко.

Да, вярно е, че значителна част от славяните, които рано се заселват на Старопланинския полуостров, са покръстени; но също така е вярно, че много от тях остават с вярата на дедите си (няма никакво "пълно охристиянизиране"; въпреки {2, с. 152-153}) и през IХ в. дори (вж. Свързани текстове). Тези славяни, които са покръстени бързо губят етническото си самосъзнание и се претопяват - и поради това вече няма да ни занимават; а много от тях са и преселени оттатък Босфора. Въпреки усилията за доказване на ранна масова християнизация, историческите свидетелства са категорични, че такава няма; на Седмия вселенски събор в Цариград през 787 г., например, не се споменава за нито един епископ от околните Славинии {1}.

Нека припомним накуп няколко примера, които ще ни напомнят по-скоро за масова дехристиянизация. През 668 г. 5000 балкански славяни са изселени в Сирия, където, впрочем, преминали на страната на арабите. През 692 г. император Юстиниан разселва в Мала Азия огромни славянски маси от близките и по-далечните околности на Солун; при това тези славяни били толкова много, че от тях е съставена една 30-хилядна войска, която е изпратена да се бие с арабите; ако се съди по големината на тази войска, съставена само от боеспособни мъже, то целият брой на тези славяни би трябвало да е надвишавал 150 хиляди - 30 хиляди бойци, техните жени, деца и възрастни родители.

Разбира се, трябва да предполагаме, че преселените в Сирия и в Мала Азия славяни, произхождащи предимно от околностите на големите византийски балкански градове, са били вече християнизирани. Същото, но в значително по-малка степен, може да се предположи за изселилите се при господаря Телец "около 208 хиляди" славяни, но и прабългари (вж. Свързани текстове).

Наистина, значителен брой византийци по една или друга причина се заселват в България; а тези люде несъмнено са били вече християни {3}, но, първо, една голяма част от тях успява по-сетне да се завърне по родните си места, както това е известно за заселените в Отвъддунавска България, а друга част приема религията на местните; останалите християни едва ли са значителен брой.



* * *



Нека за миг се поставим на мястото на кханасюбиги Борис в началото на 60-те години на IХ в. Към това време той вече трябва да е бил наясно с отчайващата си неспособност като пълководец - войните с немския крал Людовик (840-876), със сърбите, и с хърватския княз Търпимир (845-864) трябва да са го убедили в това; Българската империя, създадена от предците му на основата на нечувана военна мощ и на смазващо културно превъзходство, е заплашена от сгромолясване. Въпреки това все по същото време българският владетел се стреми да поправи състоянието на военните дела, опитвайки отново и отново да възроди миналата военна мощ и имперско влияние на България. Следващите няколко години ще го убедят, че под неговото управление това никога няма да бъде възможно.

През 862 г. - преди точно 1155 години, крал Людовик бързо сключва военен съюз с кханасюбиги Борис срещу великоморавския княз Ростислав, Людовиковия син Карломан, управител на Каринтия, и Византия.

Сега ще предположим, че именно по време на българо-немския военен съюз на Борис ще да е дошла на ум идеята за приемане на християнството; при цялото противоборство от 862-864 г., предшестващо злощастната за Борис българо-византийска война от 863 г., и завършила с прочутия "дълбок" мир, България е единствената нехристиянска държава. Последвалата поредица от исторически събития окончателно убеждава Борис да се обърне към християнството като единствена възможност, която може да помогне на България да избегне катастрофата.

Звучи пресилено, но не е. Повече от половин век преди Борис е видно, че прабългарската народностна съставляваща губи почва под краката си, славяните настъпват неудържимо с подавляващото си числено превъзходство. Това ще да е била основната причина кханасюбиги Крум да се реши да започне, а Омуртаг окончателно да премахне федеративната структура на старобългарската държава.

От друга страна, Българската империя изпитва остър недостиг на религиозна обосновка на имперската си идея, което е задължителна съставляваща на тази идея по това време. Така се оказва, че носителите на по-стройната религия - прабългарската, се стопяват бързо, а славянските религиозни вярвания са твърде неразвити и крайно неподходящи за общо ползване. Едва след век и половина-два - в края на Х в. и след това, славянските религиозни вярвания ще се опитат да наваксат изоставането, но вече ще е твърде късно (вж. Свързани текстове).

Така Борис се решава на християнизацията; осъзнал невъзможността да управлява както предците си, подтикнат от унижението на загубените битки, принуден да преглътне дори загубата на императорската си титла (несъмнено старобългарското "кханасюбиги" е създадено от Крум именно за да бъде равно на византийското "василевс"), той излага себе си на смъртна опасност - покръства се скришом.

Налагането на християнството сред българите преобръща процеса на християнизация в Европа (вж. Картата); в следващите два века този процес ще върви на зиг-заг, на приливи и отливи, но неизменно в една и съща посока - към пълната християнизация на континента през ХIII-ХIV в.





Свързани текстове:

http://www.segabg.com/article.php?sid=2009121000040001301

(Масова политическа емиграция обезкръвява България през VIII в.)

http://www.segabg.com/article.php?id=659469

(С огън и меч са покръствани славяните)

http://www.segabg.com/article.php?id=660384

("И беше възстановено почитането на идолите")

http://www.segabg.com/article.php?id=785489

(Краят на Мръсните дни)

http://www.segabg.com/article.php?id=786578

("Единодушно въстанали с голяма свирепост")

http://www.segabg.com/article.php?id=787555

(Голямата тайна на Антихристиянското въстание от 866 г.)

http://www.segabg.com/article.php?id=824255

(Кой е Кетрадес?)





Кратък книгопис:

{1} Георги Бакалов, Християнството в религиозния социум на древните българи. В: "Теология и социум. Съвременни перспективи", София, 2013

{2} Димитър Цухлев, История на българската църква, I, София, 1911

{3} Робърт Браунинг, Византийците в България, Studia Slavico-Byzantina et Mediaevalia Europensia, I, Sofia, 1988, pp. 32-36