Подобни истории могат да разказват повечето писатели от времето, когато тази професия се смяташе за тясно свързана с българския живот и на всеки автор се гледаше като на изразител и изповедник на този живот и на съвременника, който го обитаваше. Писателят беше всенародно притежание и не бяха малко желаещите да го коландрят по свой си тертип: да го посещават, да го черпят или обратно, да му дотягат с критика или с хвалби, да го обикват и дори да се женят за него. Всеки сам определяше колко достъпен да е за читателя, повечето разбираха неудобството от директните чувства на публиката, други им се наслаждаваха и се гордееха с тях. Владо Голев не беше нито затворен, нито предпазлив към читателите, затова когато Милан се появи в редакцията на "Септември" и заяви, че иска да се види с него, заведох го в стаята на главния редактор, без да разпитвам за нищо. Беше късен следобед, двамата очевидно се заприказваха, внесоха им кафе, работният ден свърши и аз се изнизах. Цяла вечер чаках Милан да позвъни, но както се оказа, той бе поел зимния път към своя пограничен Югоизток.

Милан Кочев бе състудент на брат ми Любомир, правист като него и също като него ранно осъзнат читател. Сядаше да чете така редовно, както редовно хората сядат на работното си място. Проучваше, избираше и посягаше към книгата с ясното съзнание, че всеки погрешен избор го лишава от друга, по-хубава. Беше ревнив към времето си, което употребяваше пак... за четене. Невероятен събеседник, обичаше нестандартните теми, а и паметта му бе просто смайваща. Имаше страхотна приятелка, "ефектна", както се бе изразила жена ми за нея, без да поясни дали това е похвала или някакво женско подозрение. Тя беше усложнила живота им до крайност, защото след две години следване в юридическия, внезапно и без предупреждение бе прелетяла във ВИТИЗ. Така Милан бе принуден да отлага дипломирането си, припечелваше нещо от случаен труд, докато я дочака да завърши и да я последва в Бургас. Всъщност място за него се намери в най-отдалеченото градче на окръга, но той бе щастлив да я вижда в съботите и неделите и да се радва на колебливата й слава.

Това се проточи дори по-дълго, отколкото такива сложни връзки продължават. Харесали момичето за някакъв филм. Филмът не станал, но харесването си е харесване - "изтеглили" я в София. Събрала си багажа и обяснила: тук никога няма да играе Жулиета, а иска. И точка! Задържала се за кратко в София, после започнало пътешествието й по провинциалните театри. В България Шекспир се играе рядко, а "Ромео и Жулиета" - съвсем. Никога не се добрала до ролята. Напразно Милан й стискал палци. Минаваше понякога през София - обикновено на път към някой от градовете, където тя го канеше на премиера. Докато сладкарница "Прага" още не бе затворена, пийвахме по нещо. Разказваше ми за нея: бе развела неколцина режисьори, известно време се появяваше в компанията на болнавия драматург П., но не дочакала своя полет, не могла да разтвори крила. Бе загубил интерес към собствения си живот, отърваваше се от въпросите, като отговаряше неохотно, през зъби. Но това беше вече след години, а по времето, когато се изтърси в кабинета на главния, любовният му пламък бе в силата си, страданието му - и то.

Всичко това на другия ден разказах на Голев, той ме чакаше и пуфкаше с лулата, нямаше търпение. Милан, изглежда, бе споделил повече. Но поне разбрах какво го бе довело при Владо: една песен, която Бисер Киров бе създал по неговото стихотворение "Илюзия". Песента бе разтърсила ("подлудила" - каза Владо) посетителя, там се пее:



Хайде, излъжи!

Какво ти струва?

Изиграй ми Жулиета в здрача!

Аз ще съм щастлив,

че не сънувам

и ще се опитвам да не плача...



Бе го измъчила и утешила тази песен, бе го парила и го бе лекувала. Някой вече бе написал неговата драма, бе я обяснил и приключил. (Бях забравил стихотворението, песента знаех, но истински харесвах друга песен на Бисер по текст на Голев, "Голямата къща".) Сега поетът човъркаше, дълбаеше - искаше да разбере така ли е всичко, както му бе споделено. Стихотворението, каза, било написано за една известна актриса, по сходна причина. Затова и бе пренесъл действието на сцена, защото на сцената



Всичко е без ревност

и без грубост.

Всичко е красиво,

даже краят.



Така бе приключил с любовната мъка, със страданието и с разбитото сърце. Харесваше му, че така бе утешил и опомнил и разрушения от любовна печал провинциален прокурор от Югоизтока. Поговори още за това как утехата, която изкуството раздава, никога не е в единствено число. После реши, че се е увлякъл и обърна темата: вярно ли е, че граничните реки са пълни с риба, защото Милан го поканил да го посети. Но аз не знаех, презирам риболова.

Милан идваше все по-рядко и по-рядко. Или поне по-рядко се обаждаше. За Голев ми каза, че умеел да слуша, "както никой друг". Довери ми как е чул тази песен, как я дебнел в ефира. Не беше лесно да се притежава музика, която не е записана на плоча или пък плочата е разпродадена. Нямаше интернет, ако щеш, пукни се! Примолих се на позната тонрежисьорка от радиото и тя ни даде запис. Милан можеше да си я върти редовно и с лечебна цел.

При една бегла среща на летището Бисер спомена, че са се срещали след някакъв концерт. Искаше да се увери, че настина познавам този странен мъж от публиката, зададе ми уточняващи въпроси. Занимаваше го човекът, който така се бе устремил към тази песен. С какво тя го бе привлякла. И какво той, композиторът, певецът, бе направил за него, за неговата мъка. Обичаше си я тази песен. Каза, че в чужбина се харесвала дори повече, отколкото в България. Бе я пял пет сезона в Куба, в знаменитата "Тропикана". Думите превел самият Педро де Ораа. Това, че изкуството лекува, бе доволно разпространено. Но как една музика може да превърже точно определена рана, никой не е формулирал до днес. Той си мислеше за музиката, но аз знаех, че и текстът. А и най-вече текстът...

Странен беше този триъгълник още тогава, още по-загадъчен ми изглежда днес. Какво бе свързало тези трима мъже и ги бе така проникнало с чувства и интерес един към друг? Владо се помина преди пет години, съвсем наскоро - и Бисер. Откакто брат ми Любомир почина, Милан също се изгуби. Понякога получавах електронна поща по празници, но електронната поща не бие печати, не знаеш откъде ти пращат писма. Това научих тези дни по телевизията. Показваха селце от Северозапада, кметът споделяше местна програма за излизане на селото от клинична смърт. (Така го каза: "клинична смърт".). А кметът - Милан. Напет кмет, сладкодумен, репортерката го гледаше респектирана. Бе извървял държавата по диагонал и може би бе намерил своя пристан. Сигурно, щом се е наел да кметува, надвил е изневярата, не е оставил да го срине. Вярвам, че скоро ще се обади. Имам някакви вътрешни знаци за това.

Сега установявам, че тази история никога не ме е оставяла. Също като лош навик: всеки път, когато съм гледал амбициозна дама да плете мрежи, да омайва и въобще да пленява някой наивник, в когото се е прицелила, неизменно си подсвирквах мелодията на Бисер, промърморвах по едно "Изиграй му Жулиета в здрача!". И с течение на времето, все по-малко с ирония и все повече с тъга...

Намерих песничката в интернет, завъртях я в памет на мъртвите и в чест на настоящия селски кмет. Уморената усмивка на късния Бисер, горчивата прошка в куплетите на Владо, самоизбралият се от живота прототип и жената, която май никога не изигра Жулиета - това не беше минало. В изкуството няма минало. Или реалност, или нищо. Докато живее макар в един човек, то е безсмъртно. Вярвам в това. И все още искам да зная: как?