Още ли се помни трагедията в тръбата "Ечемишка"? Споменава ли се още? Пак добре, вече шести ден - почти рекорд. Явно в междувластието хватката върху медиите се е поразхлабила и може да оставят подобни новини да отзвучават естествено... като в природата. Паднала лампа в тунела. Както пада гръм в полето - когото улучи... Но такива гръмотевици никога не улучват поединично. Ударени сме повече хора, поразени сме, смаяни и отвратени. Но, както всеки път, недостатъчно.

Не съм страничен човек в тази драма. Чувствам се замесен и с някаква наивна, почти виртуална вина - вина, съставена от думи. Някога, нервиран от лицемерните и пресилени насърчения, че един ден непременно ще видим светлината в края на тунела, възроптах: защо в края, не ни ли трябва светлина именно вътре в тунела, в мрака, сред който се препъваме и не забелязваме накъде вървим? Трябва да измислим нещо, за да си светим сами, нещо да запалим: фар, фенер или поне свещ. И още такива размишления за упътване на любезния читател как да се справя с мрака в българския тунел. Тази крайно нестандартна идея имаше неочаквано благосклонен отзвук. Читателят разбираше: крайно време е да прибегнем към собствена светлина, краят на тунела не се виждаше и все се отлагаше.

Сега си въобразявам, че с това настояване за светлина в тунела някак съм предизвикал съдбата. Лампа падна от тавана на тръбата "Ечемишка" и уби. Вероятно си внушавам, но не правя изключение: за тази смърт и други ще пробват с внушения. Все пак, избори се задават. Всеки ще опита да възложи вината на противника: че закъснял, че проспал, че пропилял средствата за ремонта. Възможности колкото щеш: от диктатора, който е този тунел заповядал и построил, до обичайните заподозрени. Затихването ще дойде едва когато политиката в трагедията се изчерпи и стане въпрос за парите. В България корупцията убива по-сигурно от картечница, убива чрез мизерията, убива чрез здравеопазването, убива на пътя. Убива и истината, когато тя опитва да разкрие това. Обясненията на политици и длъжностни лица са жалки, но и безочливи: прегледите се извършват по график, пътищата са стари, нужен е милиард да се потегнат. (Форумите са особено жлъчни за този милиард: за какво ли не е нужен този милиард в държавата, за всичко го искат, ама го дадоха за саниране, дадоха го и сега ще повторят.) Стигнат ли до парите, трябва да очакваме мълчание.

Някога учехме по малко нещо за държавата. Не съм се много задълбочавал, но помня, че при комунизма държавата щяла да изчезне. Нуждата от нея ще отпадне, функциите й ще отмрат, няма да има класи, няма да има от кого да защитава нацията си, навсякъде ще е комунизъм и братска дружба между народите. Е, комунизмът бе отменен, но това с държавата се случи. Вярно, че все слушахме: "По-малко държава! По-малко държава!", ама чак пък толкова малко! Сега разбираме (едва сега ли, бе?), че държавата ни е демонтирана, не работи, а там, където не е демонтирана, пада върху главите ни. Не греди, не лампи, държавата ни смъртоносно се стоварва върху своето население. Язовири, пътища, железници, рудници, сега и тунели вземат смъртния си данък.

Банално е да си разказваме спомени по такъв повод. Но миналото се натрапва, понякога вечерта е по-мъдра от утрото. Чичо ми Христо беше пикьор. Думата е вече извън езика, но в речника я има: "надзирател на жп линия, шосе, мост и пр., който се грижи за тяхната изправност." Имаше зелена униформа, служебен велосипед, седалището му бе в едно далечно село и поддържаше пътищата наоколо. Разказваше за своето пътно стопанство: да се поддържа настилката, да се изравняват дупките, да има начукана баластра на "фигури" за поправките, зиме да се достави пясък, лете да се окоси тревата в шанците, да се белосат дънерите на крайпътните дървета, както и километричните камъни, цифрите на тези камъни да се подновяват, за да се четат ясно. Чичо ми Христо вършеше тази работа, не подвиваше крак, планираше и изпълняваше, планираше и изпълняваше, с нея изучи две дъщери, с нея се пенсионира. През това време властта генерално се бе сменила, прекръстиха дори и селото, но пикьорът си стоеше. Хем всяка заплата в онова време и в онези места бе прицел на завист, хем той бе другоселец в онзи край - остана си стопанинът на пътя, никой не посегна на хляба му, нито на неговата отговорност. Той бе държавен човек, той бе Пикьорът.

Искам да попитам сега: кой е пикьорът на "Ечемишка"? Чух и други да питат, отговор обаче не чух. Има вече виновни, има наказани, но кой е трябвало да види фаталната черна лампа (греда) и да спаси жената - и страната! - от тази позорна смърт? Много добре пазена тайна до днес. А може би въобще няма такъв човек и точно това е тайната? Човек, който да отговаря - не когато стане бедата и тунелът почне да убива, а всеки ден, 365 дни в годината? Който да знае всичко за пътя, за водата, за пушека и за мъглата, за леда и за ръждата. Да знае, да се грижи и да не подгъва крак. Държавен човек на държавния път. Но на коя държава?

Няма го, изглежда, българския Пикьор. Остава ни опозорената отвсякъде АПИ, на която не може да се разчита за нищо освен за източване и в която партиите се изреждат и излизат лепкави от мед и... асфалт! За безделни и пусто-празни хора, които нищо свястно не предприемат, не се трогват от дълга си, мотаят се и се упражняват в безполезност, народът има много картинно изречение: седят и чакат да падне таванът...

Е, таванът падна, господа, таванът падна!

Таванът падна и уби...