Родната литература е във възход. Изпреварващо ще кажа, че днес българската художествена книга бие жестоко преводната, надвишавайки я повече от два пъти. И още: близо 1/3 от оригиналните книги у нас са художествени. Този противоречив факт гордо се отчита от издателите и книжарите, регистрира се от библиотечните специалисти и с известен скептицизъм се посреща от критиците.

Да видим все пак цифрите, с уговорката, че те са в рамките на статистическата грешка.

През последните три години количеството на издаваните у нас книги е общо взето едно и също, бележейки лек ръст нагоре. Според основния ни ориентир - Националния регистър на издаваните книги, през 2016 г. българската художествена литература е представена с 1732 нови заглавия. От тях 879 са проза, 853 поезия и драма. Общият брой книги за същата година (без учебниците) е 8118, от тях българските (художествени и нехудожествени) са 5573, а преводните - 2545. От преводните 836 са художествени, респективно 613 с проза и 91 с поезия и драма.

Каквото и да говорим за културната роля на книгата, книгоиздаването отдавна е бизнес. Най-добрата книга е продадената книга, казват издателите, ако е качествена - още по-добре, ако не - нейсе. Справедливо е да се изтъкне обаче, че около една четвърт от издадените български автори, основно стихотворци, не достигат до пазара, съдбата им е предвидима: плащат си книгите, подаряват ги на роднини, близки, почитатели, авторитетни (и нетолкова) литератори.

Известно е, че с малките си тиражи поезията не носи печалба нито на издателите, нито на авторите. Значителна част от последните самофинансират стихосбирките си - или чрез самозвани "издатели", на които "бизнесът" им е такъв, или чрез маркови издателства. Не става дума само за графомани, въпреки че те преобладават. Наблюдавал съм как за стотина бройки от 50-60 странички иначе добри поети са обирани с четирицифрени суми. Без меценатство същинската поезия няма как да просъществува.

За страна като нашата, където средният тираж на прозаичното художествено четиво е под 1000 броя, 879 книги годишно са смайващо много. Количеството говори, че българската литература върви все по-нагоре по скалата на комерсиализацията. Сочи също, че родният писател все повече гледа на себе си като на бизнесмен, който желае да пласира своя продукт и да печели от него. Като цяло художественото качество на предлаганото е по-скоро скромно, т.е. трудно е сред тази многотия от автори и заглавия да откроим истински стойностната литература; не че я няма, но при върхово усилие едва ли бихме изброили повече от 5-6 произведения.

От друга страна, издателите признават за разгарящата се помежду им жестока конкуренция, но не споделят публично неистовия си стремеж да "откраднат" от съперника т.нар. печеливш автор, а той на свой ред става все по-капризен - иска ли иска. В резултат някой божем писатели произвеждат годишно по 3, 4, че и повече книги, изпробват какви ли не "модерни" (т.е. търсени, касови) жанрове с чужд произход, без да имат представа как се създават подобни произведения, сравняват се с Вазов, Йовков, Елин Пелин, въпреки че едва ли са ги чели.

Откакто у нас книгоиздаването заработи пазарно и влезе в обращение понятието "бестселър", издатели и търговци се надпреварват да правят книжни класации. Медиите им дават гласност, без това да гарантира точност и безпристрастност на информацията. Забелязвал съм например, че ако класацията е на дадено издателство, най-много призови места в нея заемат книгите на същото издателство. Това си е реклама, пиар, който работи. Никой, естествено, не може да надникне в търговските документи, за да установи неоспоримо коя книга е най-касова. Ако медията пък е свързана по някакъв (бизнес или друг) начин с определено издателство, можем да се насладим на такива фантасмагории по отношение небивалия успех на едно или друго заглавие, че тутакси да ни се прииска да го придобием.

От друга страна, бестселърът (най-продаваната книга за определен период от време) не е мерило за качество. Ако непредубедено надникнем в класациите, ще се убедим, че и при преводните, и при българските заглавия в челото им преобладават произведения от масов тип, някои по-прилични, други не толкова, трети направо отчайващи. В повечето случаи разминаването между оценките на литературните ценители и търговската подредба е драстично.

За 2016 г. разполагаме с две такива класации, едната на водеща книжарска мрежа ("Хеликон"), другата на водещо издателство ("Хермес"). И в двете първото място за българска книга (и трето по продажби въобще!) категорично държи Емил Конрад. Спомням си какъв фурор предизвика у медиите тоя млад човек през по-миналата година. Това, което те наричаха книга ("Нещата, на които не ни учат в училище"), наистина наподобяваше книга, макар че текстът му би могъл да се събере в трийсетина странички и се чете за горе-долу толкова минути. А когато говорим за качествата на тоя текст, трябва да забравим понятия като художественост, публицистичност, дълбочина на посланията, оригинален изказ, езикова култура, а вероятно и за редакторска намеса.

Конрад е фаворит по продажби две години поред, тоя път с "#Сподели (Хаштаг Сподели)", която е продължение на първата му творба. Възторгът на феновете му тийнейджъри се дължи на факта, че е "влогър" - прави кратки весели филмчета, в които играе основните роли, и ги пуска в интернет. Останалото е дело на издателската и медийната реклама. Продуктите на "влогъра" може и да са забавни, но писанията му - позволете - никак не заслужават превъзнасяне. Някои журналисти обаче стигнаха дотам, че обявиха Конрад за възродител на интереса към книгата сред младите българи; те не четели, твърдят същите, защото нямало кой да предложи четиво, което да отговаря на интересите им. Бедните ни деца и внуци...

Второто място за български бестселър е далеч по-достойно: "Калуня-каля" на Георги Божинов. Ценя достойнствата на тая възкресена творба, която почти две години е сред лидерите на родния книжен пазар. Случват се подобни прецеденти не само у нас (да припомним "Записките" на З. Стоянов), но и в чужбина (по-близък ни е примерът с Дж. Р. Р. Толкин). Зад тях обаче по правило стоят усилията на личности и/или издателски институции, в случая с "Калуня-каля" това е писателят Деян Енев.

На челно място стои също "Триумфът на кучките" от Венета Райкова. Ако вярваме на казаното за тоя "първи роман таблоид", ще излезе, че пред нас е българската Джаки Колинс, или поне Кандис Бушнел. А какво ще ни споходи, когато прочетем текста - ами онова, което очакваме: пикантерии, секс, далавери, светски клюки и интриги, маркова мода, т.е. всичко, което го има в един жълт таблоид, печатен или електронен (и количествено, и качествено). Езикът и стилът - същите. Питаш се тогава, кому е нужно това "художество", след като можем всекиседмично да го гледаме от екрана или да го четем отпечатано в многотиражни вестници. Венета Райкова си повярва и написа втора книга, също успешна ("Вещицата" - в челната десетка), макар и не чак толкова, тия дни излезе и трета - и тя вероятно ще снесе "златни яйца" на своите издатели.

Ще посочим и останалите призьори в класациите: книга за Слави Тифонов ("За мен е чест"), пътеводител за пътешествия из България, детска книжка игра, книги за отслабване и самолечение, патриотичен сборник със стихове и песни, мисли на Петър Дънов. И някъде сред тях нещо истинско - "Физика на тъгата" от Георги Господинов. Все пак светлина в тунела.

Класацията не буди положителни емоции. А и количеството на българските автори, видели бял свят, е подвеждащо. Заглавията са много, ала тиражите им, както вече отбелязахме, се колебаят между 500 и 1000 броя за прозата; надвишаването на горната цифра е изключение. Тогава - чете ли българинът българска литература? Труден въпрос, следствие от по-обобщаващия - какво и колко чете? Ако го отнесем към най-младото поколение, което израства и се формира от интернет културата, нещата не са оптимистични. Според изследване на PISA (Програма за международно оценяване, която се провежда на всеки 3 години сред 15-16-годишни ученици) 41% от българските тийнейджъри са функционално неграмотни. Това означава, че те четат (могат да четат), но не разбират смисъла на прочетеното, не могат да го интерпретират. По този показател сме на последно място в Европейския съюз, по математика сме на предпоследно място, по природни науки на предпредпоследно. Би било любопитно да се проучи каква част от въпросните четивно неграмотни тийнейджъри са фенове на Емил Конрад, на Венета Райкова и пр.; колко от тях получават диплома за средно образование, респективно - каква част попадат в университет...