КАЛЕНДАР И ДАТА

Слави Петрунов ме запозна с вуйчо си, известен гинеколог от П. Лъвици от софийския хайлайф се записвали за аборти при него. (Точно заради аборти бе и изселен от София в П.) Заведе ни на обяд в бирхалето на "България", поръча богато и каза да си поискаме още каквото ни се дояде, с едно условие - да се храним бавно.

Слави ме бе предупредил, че освен с щедростта си, докторът е прочут и със своята разсеяност. Като се понаядохме, реши да ми демонстрира това. "Вуйчо - рече, - коя дата сме днес?" Човекът остави ножа и вилицата, изтри устни със салфетката, извади от вътрешния джоб на сакото си тесен лист от стенен календар. Каза датата. Толкова бях смаян, че я помня до днес. Имаше по онова време едни календари, руски календари им казваха, даже имаше такава приказка: "дебел като руски календар". На такива изделия книговезците в печатницата им викаха "буца", много трудни за изработване, но пък удобни - всъщност нещо като бележник с 365 листа, който се окачваше на стената. Смени се датата - откъсваш листа. Вуйчото имал в кабинета си такава "буца", късал и бил винаги в час с датата, както и с деня от седмицата. Когато имал да пътува или просто да ходи из градчето, слагал листа в джоба си. Просто за справка по всяко време на деня.

Обядът се проточи дълго, някои блюда опитвах за първи път в живота си, нямаше ги в листа и вуйчото ги поръчваше полугласно, само дето не си намигаха с келнера. Бирхалето се поопразни, ние се разпуснахме, кафето го пихме горе в сладкарницата. Разговорът не беше много светски, със Слави си одумваха родата, главно някакви стари моми, които не го одобрявали и се разграничавали от него. Проведе с нас и кратък разговор за жени, нещо като инструктаж. Поръча да запомним, че най-важното качество на едно момиче е неговата дискретност. И още: ако имаме проблеми, можем да разчитаме на него.

Не дойде ред до доктора, повече не го видях, но когато "Незабрава" тръгна по радиото, Слави ми съобщи, че вуйчото много се гордеел с мен и се хвалел пред старците в бирарията, че съм му бил гост на масата. Имало връзка с неговата разсеяност, продължавал да забравя - навярно затова и песента го бе заинтересувала. Слави се изнервяше от това, подозираше го, че ще го забрави в завещанието си. Но това никога не се разбра, защото племенникът изпревари вуйчото.

Но странно, никога не съм блестял с паметта си, а онази дата запомних завинаги: 24 февруари. Спомнях си я всяка година оттогава. Спомням си я и днес. Виждам я върху листчето от календара. Цялата дата всъщност беше 24 февруари 1967 година. Половин век, дами и господа, половин век! Какво постижение...

Само едно ме мъчи: какво всъщност съм запомнил тогава, тъй дълбоко врязано в паметта ми? Онзи анекдотично разсеян симпатяга или епичното угощение, което помете и прекрои цялата ми житейска скромност?



СОЛИСТ

Това беше време, когато в кръчмите някои компании си попяваха. Нямаше тогава куп сателитни телевизии да ги приберат вкъщи, една БНТ суховата и строга като съпруга (а и самата съпруга също!), та седяха, пийваха, пееха, вероятно и мечтаеха. Репертоарът не беше особено богат, едни и същи песни: патриотични, стари градски, непременно от Родопите, нещо от Македония. Понякога дори събираха масите, друг път се надпяваха - амбициозно, някак ожесточено. Ставаха и мъже от съседни маси, идваха си със стола и се присъединяваха. Просто време, прости удоволствия. Помня такива вечери в "Дивите петли" и в "Троян", в "Базата" и в "Ропотамо". Голямото разпяване ставаше късно, когато питиетата вече бяха потушили страстите и излекували раните. Идваше часът на последните поръчки и затова всички пиеха бавно. Гасяха част от осветлението, заведението заприличваше на дом. Разотивахме се утихнали и приятно изтрезнели.

Един човек започна да се повтаря в такива вечери. Идваше отнякъде в нужния час, сядаше, където намери, и после се присламчваше там, където пеят. Имаше страхотен глас, пееше точно, водеше групата без грешка. Школуван човек, личеше си. И идваше трезвен, това поне се виждаше. Сигурно работеше до късно. Изпяваше по нещо и сам - стари градски най-вече. Охотно го оставяха да го прави, чак до онази, където шутът забравил ранга свой. Там той приключваше и се оттегляше като невидим.

Беше по своему забележителен, с тая своя дарба да пее анонимен.

Веднъж с Гена Димитрова имахме среща пред Националната галерия с идеята да пием кафе в "България". Беше ме изпреварила и разговаряше с някакъв мъж. Мъжът бе среднощният певец от таверните. Довършиха си разговора, той се поклони и изчезна.

В кафенето я попитах за него. Колега от операта, хорист. Услужвал на Жоро с някаква връзка в автосервиз. Това, когато Жоро, съпругът, бил още жив. Поговорихме си за онова, за което се бяхме срещнали. Накрая ме попита направо: какво има, защо я разпитвам за онзи мъж? Познавах я от малка: не можеш да лъжеш Гена, ще те хване. Нямаше и защо да го правя, аз го харесвах, знаех, че си има причина, но каквато и да беше тя, съчувствах му и го одобрявах.

Разказах й всичко. То не беше много. Тя не каза нищо.

През градинката зад галерията тръгнахме към дома й. Наведох се да пия от чешмичката. Кой ме накара? Гена гледаше тъжно: "Забравено щастие - рече, - студена вода от чешмата. Забравено и забранено."

И може би, за да промени разговора, продължи: "Разбери го тоя мъж. Може да си в най-важния хор в България, на оперната сцена, а мечтата ти да бъде някъде да си солист. Където и да е. Това е драма, която не пожелавам и на душманин."

Беше много убедителна.



ОТПРАВКА

Среща на две епохи. Старата кръчма, в която стари май бяхме само ние с Явор и... дизайнерското осветление, абаносовият бар и великоформатната плазма, на която всяко косъмче от мустак стърчи като рапира. Добре все пак че не ни облъчва с нещо дръзко и агресивно, върти се някакво токшоу и водещият е наш човек. При него обаче дръзкото и агресивното никога не се изключват, потресението не се разминава. Не сме дошли да се топим в отровнокиселия сос на вътрешната политика, но и не можем да изтръгнем дистанционното от бармана.

Гостът на екрана е резидентът на фондация, която от години изсипва пари в България, разпределя българската политика на добри и лоши, посочва кой да се качва и кой да слиза от върха. Така се говори. Сметките й не сме гледали и не знаем за какво си харчи парите. Този път обаче, след толкова години излъгани очаквания, фондацията изведнъж решила точно сметки да прегледа и точно парите да брои. И издала книжка със свои разследвания и констатации за далаверите с народни и европейски средства. Благороден ход или ход на отчаяние? Отписала ли е вече фондацията за честната политика своите любимци? Или опитва да поправи онова, което е на българите чрез тях причинила?

По стар обичай би следвало да запиша заглавието на книгата върху гърба на цигарена кутия. Но непушачът (вече) не може да следва този обичай. Повторих си го няколко пъти до вкъщи, то не е и трудно: "Черна книга на правителственото разхищение в България". Интернет реагира веднага - достъпна е, чете се. Даже нещо повече, това не е първата с такива разследвания. Имало е и преди година, трябва да се очакват още.

Темите на разследването не са изненада. Някои от тях вече са били "дъвка" на обществото. Но именно така - предъвкани са за два-три дни и са заметени под килима. Никоя от тях не е разисквана подробно, настойчиво и амбициозно, както в тази книга. Иначе кой не знае за "царските" стадиони в умиращи села, за екзотичните, затова пък и негодни, велоалеи в българските градове, за парка около НДК, за странните обществени поръчки в градския транспорт, за дигите, които не пазят от наводнения... И все така - петнайсет заглавия. Това е минало вече през съзнанието ни, но тук ще го намерим проверено, изчистено и уточнено. По моите мерки за професионализъм - заковано. Така се работи. И после - ясното внушение, че така не може. Внушението не е просто публицистика, а ясен, дори строг извлек от фактите и събитията, разследвани и оповестени в тази книга. И накрая - представата какво ще прочетем, ако с тази методология на студена принципност, взискателност към фактите и обобщения без шикалкавене някой се добере до големите престъпления в българския стопански живот. Господи, какво четиво ще се получи! Какви страници...

Находка от кръчмата, ще кажете. Защо не? Покрай виното - и истината. Но тук не е точно така. Ядоса ме това, че месеци след представянето на тази книга не бях срещнал ред за нея, от нея, позоваване някакво, коментар. Мразя ловко и подло да се скриват книги, не мога да го понасям. Знам, че може и на мене да се случи. Затова я добавям в днешните "Потресения" - нещо като линк, но аз ще предпочета вестникарското "отправка": няколко реда на първа страница, които "отпращат" там, където истината може да се намери подробно и прецизно разказана. Когато става дума за истина.