Как се удържа падащ рейтинг? Как се създава доверие? Как се печелят нови гласове и се задържат старите? Здраво се мъчи редовият български политик с тези проблеми и все по-трудно му става. А колко по-лесно беше едно време! Хвърляш въдицата с про/антикомунистическа стръв в кипящото електорално море и на носталгиците повече не им трябва. Когато номерът повече или по-малко спря да сработва, току се намираше някой бивш цар от Мадрид или главсек на МВР с осанката на дон Корлеоне, след който да се повлекат захласнатите избиратели. Но и на този трик му минава модата. Повечето хора осъзнаха по трудния начин, че лозунги от типа "Ще ви оправя страната и живота за Х дни" нищо не струват.

И това е неизбежно с хода на историческото време. Родната демокрация вече не е първа младост, пък и политическата класа позастаря. Преди хората се радваха, когато виждаха познати политически лица да се заседяват по парламентарните банки. Възприемаха го като знак, че правилната партия е на мястото си, за да натрие носа на "комунягите" или "седерастите". Но сега гледката на едни и същи муцуни в Народното събрание, прикриващи се зад трибуквени партийни имена,



вече не се харесва на никого



Превърна се в символ на застой, некадърност и корупция. А хората искат промяна. Искат да имат действителен глас в управлението. Искат да бъдат зачитани като реален източник на властта в държавата. Защото по принцип и по Конституция депутатите и министрите трябва да са слуги, а не господари на избирателите си. Желанието за повече пряка демокрация, мажоритарен вот и спадащото доверие в утвърдените политически сили са все доказателства в тази посока.

И партиите се изправиха пред сериозно изпитание - как да се съхрани партократичният модел, но в същото време да се заблудят хората, че властта е в техните ръце? Някои политици (от по-дребните тарикати) избраха лесния начин - скалъпват нова партия или коалиция за всеки вот. И стискат палци избирателите да не се заглеждат много-много в листите им и да гласуват - дори да е наказателно, протестно, с отвращение или по погрешка. По-сложно стана положението за големите, които държаха утвърден партиен бранд - БСП, ГЕРБ, отломките на старата десница - все познати на всеки българин формации, за които реномето е колкото предимство, толкова и проблем. И тук дойде на помощ най-абсурдната иновация на примитивната родна политико-инженерна мисъл - т.нар. "гражданска квота". Цинизмът на изобретението е закодиран още в самата формулировка - очевидно



депутатите извън квотата не са граждани



на тази държава или не са представители на гражданите. Те възприемат себе си като нещо по-висше, защото по презумпция предполагат, че на тях се полага мнозинството, което от време на време трябва да се понапудри с някакви "граждани".

"В тази листа преобладават хората, които прегръщат идеята за яростна борба с корупцията, промяна на системата и приемане на нова конституция на България, която тотално да промени правилата за управление на държавата. Нито един от тях не е членувал в партии, нито е бил обвързан с икономически зависимости. В тази листа едва ли ще откриете бъдещи министър-председатели, нито бивши такива, но пък тя отразява най-ясно образа на младите хора, гневни на статуквото, искащи промяна на правилата и стопиране на корупцията на всички нива на държавата". Не, това не е предизборно послание от 2017 г., колкото и да звучи в стила на Бойко Борисов, Корнелия Нинова и Радан Кънев. Всъщност идва от забравената вече популистка партия РЗС на Яне Янев преди вота през 2013 г., малко след разтърсилите страната граждански протести срещу първото правителство на ГЕРБ. Тогава политици от всички цветове и калибър се чудеха как да прилепят нещо "гражданско" към имиджа си и (привидно) да избягат от партийната си принадлежност, така дълбоко компрометирана през отминалите години.

При последвалото управление на Пламен Орешарски държавните институции обраснаха с всевъзможни органи, титулуващи се "граждански съвети", които уж трябваше да участват при обсъждането и формирането на политики. Де факто обаче в тях влязоха избрани по неизвестен принцип лица, които играеха ролята на смокинов лист за вземането на решения. А и съветите прекратиха дейността си след няколко проведени заседания. Така че единственото наследство, което ни остана от това време на обществени вълнения, е все по-набъбващата "гражданска квота" в партийните изборни листи, за която се предполага, че гарантира участие на редовите българи наравно с партийците в парламента и властта.



И какво имаме сега?



Поредица от абсурди, чиято единствена цел е да се компрометира изобщо понятието "гражданин". На второ място в разградската листа на ГЕРБ например е бившият депутат от ДПС Гюнай Хюсмен. При обявяването на кандидатурата му хората на Бойко Борисов записаха черно на бяло, че Хюсмен е "представител на гражданската квота ... с богат опит в предприемачеството и обществения живот". Самият Бойко Борисов никога не е крил презрението си към гражданите и винаги ги е слагал по-ниско от верните членове на някоя партия. Спомнете си само гневната му тирада срещу решението на БСП да издигне Румен Радев за президент. "Съжалявам, че 125-годишна партия, БСП, нямат един партиец, за който да кажат: Ето това е нашият кандидат за президент. Такава им е скамейката. Просто несериозни хора", заяви Борисов. Сега и той пълни листите си с "граждани", защото такава била модата.

А какво да кажем за Реформаторския блок? Прибра за изборите в своите редици Земеделския народен съюз на Румен Йончев - човек, който влезе в парламента като "гражданска квота" от БСП (каква гражданска квота като е земеделец?), напусна социалистите, за да се присъедини към Бареков, после мина към "Обединени патриоти", а сега прегърна "синята идея". Гражданският съвет, който беше красива брошка на ревера на РБ, очевидно вече е ненужен и пратен в девета глуха.

За БСП по-добре въобще да не говорим -



листите й са пълни с "граждани", потомствено обвързани



със столетницата и нейните политически династии (как да не си спомним паметните думи на Антон Кутев, че социализмът се предавал като СПИН - по наследство или по полов път!).

Другата особеност, която се набива на очи, е, че за партиите гражданите се изчерпват с певци, актьори и журналисти. В издигането им не би имало нищо лошо, ако те не демонстрираха шокиращо невежество по отношение на функциите на парламента като цяло и на депутатите в частност. Попитани какво ще правят като депутати, едни обясняваха, че ще направят журналистическо разследване за оградата по границата с Турция, други - че ще бъдат лоби на културните дейци в парламента. Залитането по известни, но тотално неподготвени, хора доведе до там, че сред кандидатите, които имат шанс да влязат в парламента, няма нито един, който да знае как се пише закон. И като се знаят поведенческите особености на повечето партийни лидери, следващият парламент ще прилича по-скоро на цирк, а не на законодателен орган.

Всъщност целият проблем има в основата си една обективна причина. Политическите лица се изхабяват много бързо и партиите просто няма как да осигурят качествен човешки ресурс, за да запълнят 240-те места в Народното събрание, дори и да искат. И това е поредната добра причина численият състав на парламента да се съкрати. Ако това се съчетае с разумна промяна в избирателната система, можем и да имаме късмета да получим едно по-качествено народно представителство, което да е разпознаваемо за избирателите и да подлежи на граждански надзор. Защото кандидатите за депутати не би трябвало да се делят на "граждани" и "неграждани", а на кадърни и некадърни. Това е по-реалистичният вариант, отколкото да очакваме, че няколко популярни лица, вкарани в листите, защото били "граждани", ще балансират влиянието на партийните апарати в парламента.