Не мислех, че празникът Трети март ще отеква толкова време - от петък до петък. Нямаше и причина, особено пък сега, пред избори. Ярмомелката на надприказването премила всичко, а подвигът и саможертвата са сантименти, бъдещето - демагогия и пропаганда. Но ето че денят се оказа слънчев, ведър и вдъхновяващ, както бе свободно и заредено със свобода морето от българи,разпростряно под шипченския паметник. Сто хиляди души - писаха вестниците. Млади хора дошли за първи път да видят земята си от Горе. Деца, замаяни от високия въздух на отечеството. Старци, учудени, че тъй добре ги държат краката и горди от това. Един стохиляден град, изправен навръх Балкана, един всенароден парламент, събран да извика своето "да!" на българската история.

Да не избиваме в патос обаче. Петък не е подходящ ден за това. Нито пък "Нерви и утехи" е място за екзалтации. И миналата година на върха са се качили сто хиляди. И тогава не се питахме защо. Може би единственият въпрос, който трябва да ни вълнува е - а утре?

Нещо става в българския обществен климат. Изглежда тежкият смог на глобализацията за малко се е разредил и народната душа се устремява нагоре, към свободното небе, от което я гледат нейните герои и нейните учители. Едно е сигурно - когато изкачи връх, независимо дали в природата или в съзнанието, човек завинаги добива нова височина. Но в нашия живот има една особеност, която опитните добре познават - високото и дълбокото са равноправни. Изкачването към върха нерядко отговоря на дълбаенето към недрата, към сърцевината на нещата. Дори по-често и тайните, и главните отговори на съществуванието са долу, под пластовете, отколкото в облаците. Но нека днес да не смесваме символиката. По-важно е какво да се прави...

Защото посланието на стоте хиляди българи, българки и българчета от билото на Балкана може би е точно това:



какво да се направи?



Или дори - нещо непременно трябва да се направи! Докато прозорецът към небето е отворен...

Племенницата на читателката ми Р. Пр. сътрудничи на организация, която извършва проучвания сред българските общности по света. Според техни анкети, децата на новата ни емиграция в западния свят имат по-верни и по-стройни знания за българската история от своите връстници в България. Повечето от тях, особено родените в чужбина, са ги получили в семействата си, от своите родители и от малкото книги, донесени от родината. Разликата идвала от това, че тези знания са им заредени с "лично отношение", осмислени и дори изстрадани, с гордост и плам, докато в тукашното училище историята се преподава объркано, противоречиво, смотолевено и на места откровено фалшифицирана. Очевидно родителите и учителите зад граница имат по-точно съзнание какво е нужно на българина, където и да се намира той в съвременния свят. Внасяли сме си министри на просвещението от чужбина, защо да не си внесем и сега - само че някой българин, непоразен от местния образователен нихилизъм, несъблазнен от грантове, нито размазан от големство и снобизъм.

Не можем изцяло да заобиколим трагичното участие на българската педагогическа система в отглеждането на здрави, осъзнато-патриотични, с ясни ценности и заредени с родолюбив устрем утрешни поколения. По ред основни, а в надвисналия световен катарзис и съдбовни за нацията въпроси,това участие си е направо с отрицателен знак. И докато усилията, броженията и борбите за отговорно, приземено и морално реформиране на системата си остават проблематични, дълбоко в недрата, в масите зрее някакво ново качество на участие в националните дела.

(Може би защото вече сме видели как с поправки, преправки и със зрелищно историческо салтомортале един народ край нас бе превърнат в друг народ и вече дори няма памет за това.)

Един баща отворил учебника на детето си на урока за Цар Симеон Велики. Цитира какво е прочел в него: "Цар Симеон е водил много войни с византийците, обаче от тях не е останала особена следа в историята". Такова изречение може да разяри и да амбицира и по-хладнокръвни граждани. Прелиства таткото учебника, запретва ръкави и съставя едно отделно, различно "Родинознание", което въпреки неглижирането му от официалното ни днешно просвещение отеква в националното съзнание със своята неподправена, жадувана днес историческа правда. Стъкмил е книжица за семейни нужди, а тя тръгва от ръка на ръка, влиза в безброй домове по всички континенти.

Това е млад човек, по-малък е от синовете ми,



а вече има завършено едно значително житейско дело



Има път в политиката, в обществените каузи (предизборно не искам да ви го представям повече), но извършеното е вече факт, който може да се коментира, но не и да се отмени. Печатните тиражи се изчерпват светкавично, данните за изтеглянето на книжката от световната мрежа се движат между 400 и 500 хиляди. Всичко това се случва извън вниманието на медиите, без никаква реклама.

Разгледах това "Родинознание". Има нещо много родно в него. Не глобално, не. И разбира се, нещо напомня. А това е твърде важно - когато нещо ни напомня, то значи, че и нещо продължава. Имаме какво да продължим,значи, главното е да го помним. Разлистете го и вие.

И още нещо, проверете, ако не вярвате: със същите подбуди, със същата амбиция е написана и безсмъртната "История славянобългарска". От един подтик да се разкаже истината за народа започва оная велика книга. Създадена е без помощ от държава, даже зад гърба на държавата - каквато е била тя тогава. (А каква е била? Турска е била.) Мисля си, дали няма да се наложи така да започне и новото българско Възраждане - не от държавата, а от сърцето? Вече сме го правили и още как...

Защото все пак сто хиляди имаше на върха! И не е задължително всичките те да слязат. От върховете има и друг път - нагоре...