От този брой започвам рубрика, която ще опита да погледне на събитията от нашето сегашно през очите на миналото. Преди години водих рубрика в "Сега", наречена "Минало несвършено". За съжаление, оттогава насам името бе изплагиатствано и в телевизионни предавания, и по различни медии, та сега предлагам да се нарича "Минало непредсказуемо" Прекалено лесно раздаваме присъди, като се облягаме на това, за което знаем, че е станало, над съвременниците, които тогава не са знаели какво има да става. Докато за нас миналото е еднозначно - в своя класически роман "Трудно е да бъдеш бог", братя Аркадий и Борис Стругацки го сравниха с еднопосочен затворен път - то за съвременниците бъдещето е било пълно с неизвестност. Преди години в Народния театър даваха пиесата "Черна комедия" от Питър Шафър. В нея обстановката, в която се развиваше действието, бе преобърната с главата надолу. Случката бе в дом, в който непрекъснато гасне токът. Когато на сцената светваше, зрителите се веселяха при гледката на актьорите, блъскащи се в столовете, в масите, в острите невидими ръбове на своята "тъмнина". Когато в къщата токът проблясваше, сцената потъваше в тъма и зрителите можеха само да чуват шума от уверените движения на артистите, които се движеха в своята "светлина". Подобен е нашият поглед към миналото - вбесяваме се от очевадните сега грешки на действащи лица, които тогава опипом са се щурали из своята тъма, мъчително налучквайки пътя към бъдещето. Преди години в Съединените щати имаше един играч на американски футбол, известен с неподозираното от самия него остроумие в изказванията му. Та той веднъж бе рекъл: "Трудно е да се предсказват нещата, особено когато предстоят" (има и други претенденти да са автори на тази фраза)



* * *

Чудил съм се как колеги историци са се вторачили в Македония. Забравяйки за не по-малко важни теми в нашата история. Та пишейки за Междусъюзническата война се вайкаме за откъснатото от Сърбия, Гърция и Румъния след началото й. А всъщност Турция бе държавата, която реокупира най-голяма част от отвоюваните от българския войник в Балканската война територии.

В късното лято на 1913 г., когато турски войски бяха стигнали не само Одрин, но и Гюмюрджина, бе подписан Букурещкият мирен договор. Според него Западна Тракия трябваше да остане част от България. Само че властта в нея се държеше от т. нар. Временно тракийско правителство. Начело стоеше един българин мюсюлманин. Само формално. Той стриктно изпълняваше заповедите, идещи от Истанбул. За издевателствата над християните при това правителство преди през есента районът отново да бъде зает от български войски да не говорим.

През зимата и ранната пролет на 1914 г. Гюмюрджина и цяла Западна Тракия вряха и кипяха. Населението - в мнозинството си мюсюлманско, току-що бе получило българско гражданство. Министър-председателят д-р Васил Радославов бе разпуснал Народното събрание, щото народът незнайно защо не щеше да гласува за него.

На изборите на 19 декември 1913 г. за 16-тото народно събрание бяха избрани само 94 правителствени и 110 опозиционни кандидати. Кабинетът взе 202 хил гласа, а опозицията - 326 хил., или близо наполовина повече. Стабилно управление бе невъзможно, та депутатите получиха новогодишен подарък - събранието бе разпуснато. Този път, освен обичайните мерки - усилено щъкане на полицията, забрани на опозиционните събрания, заплахи и обещания - бе направено и нещо съвсем ново - населението в новите територии получи гражданство. Колко щяха да са новите избиратели, никой не знаеше, но правителството игра на едро - към 204-те представители прибави на око още 41, та станаха 245.

Лошото бе, че и през войната, и веднага след нея България бе направила малко, за да привлече симпатиите на жителите на Родопите и Западна Тракия. Един от по-обективните наблюдатели отбелязваше меко, че повечето изпращани там чиновници давали "крива насока на своята дейност". Какво значеше това, ставаше ясно няколко реда по-долу "имаха за единствено занятие комара".

Ръководният принцип бе един : "бързо забогатяване". По начало в областта "разбойничеството и грабителството са развити в небивали размери", казваше друг. Като сред разбойниците имаше и български четници - претендиращи да са от ВМРО, а всъщност хвърлящи въдиците си в мътни води.

Училищата, доколкото ги имаше в планината и на егейското крайбрежие, а рядко ги имаше, не бяха друго "освен плевни непригодни за нищо" - малки стаички, прилепени към джамиите. Българите мюсюлмани никога не бяха учили в български училища, а наизустяваха Корана на неразбираемия за тях арабски език. То и турците не разбираха арабски, та поне в това отношение бяха на едно ниво.

Новоизпечените граждани, според либералите, "кипяха" от ентусиазъм да упражнят новите си права. Да гласуват, сиреч. По възможност - за управляващите. Доброжелателен наблюдател би казал - "трудна задача". В Османската империя опит нямаше как да са натрупали. В България живееха само от няколко месеца. А за гласа на избирателите, някои от които едва-що обелваха дума на български, си съперничеха сонм партии - демократи, прогресивнолиберали, радикал демократи, тесни и широки социалисти, народнолиберали и най-важно - либералите на д-р Васил Радославов.

Именно те взеха и всички мерки да не се повтарят стари грешки и поне в Западна Тракия гласовете да не се "прошарват" от хвърляни за опозиционни партии бюлетини.

Самият Радославов направи едноседмична обиколка из областта. Времето не бе подходящо - разгарът на зимата бе, но кой ти гледа. Срещна се с водачите на мюсюлманите. Какво говори с тях, никой не разбра. В спомените си за тези години "България и световната криза" и дума не обели.

Но се оказа, че веднага се намери кой да каже на гласоподавателите за кого да гласуват. Излезе патетичен манифест, подписан от трима влиятелни мюсюлмани:



"Братя мюсюлмани!

По случай предстоящите избори за народни представители събраните в Гюмюрджина ваши първенци и бегове, като взеха предвид интересите и доброто ви, вписаха в листата дванадесет души мюсюлмани за депутати и решиха да работят с днешното правителство, което е в добри отношения с нашия Халиф.

Вашето джамийско настоятелство и бившите ви коменданти през времето на управлението на Западна Тракия дават ви следните съвети:

...Слушайте и покорявайте се на заповедите на хората, които ние ви пращаме, защото тези заповеди са непосредствено и наши заповеди.

Ако некой от вас се отцепи и не иска да даде гласа си или не дай Боже, ако даде гласа си за други освен нас, то знайте, че за тоя човек пътят на доброто и спасението е затворен.

Тия от мюсюлманите, които се отцепят и не извършат това, което им казваме, само за да угодят на себе си, или за някаква амбиция, то злото, което ще допринесат на исляма, ние няма да го забравим...

...По изборите постъпвайте така:

1. Всеки да бъде вписан в списъците...

2. Всеки мюсюлманин да пази добре ... бюлетината, която ще му се даде от по-рано. ... Когато го повикат да гласува, даже и болен да е, требва да отиде до избирателната кутия и да пусне бюлетината си.

... Който не гласува за нас е изменник на верата ни.

Пред урните в деня на избора да се поставят учители, ходжи и аги, с една дума хора хитри и деятелни.

Настоящето възвание да се прочете и проповедва в джамиите и на ходжите, като при прочитането му всички да си отварят ушите. .. По всичко да се действува както наставляваме ние

Гюмюрджинско джамийско настоятелство

Бекир /Сидки/ съдия

Мехмед Джамил



От Цариград в областта непрекъснато пристигаха емисари, които разясняваха как трябва да се гласува, та някой да се не обърка! Те настояваха "и тежко болните, ако не могат пеш, то със специална кола да отидат и гласуват". Местни първенци веднъж-дваж в месеца и те се вдигаха до турската столица да навестят политически приятели и да съгласуват позиции.

Резултат от бурната деятелност. Най-много гласове от всички окръзи правителството получи в Гюмюрджинско. Тук гласуваха 85% от избирателите - повече от всеки друг окръг. И 85% от тях избраха либералите. Стремежът да не се нарушат даваните наставления водеше до гротескни резултати. Един наблюдател пишеше:

"През целия ден секциите бяха задръстени от турци, които се тикаха към вратите на изборното място, тласкаха се, псуваха се, а на места се и биеха кой по-напред да влезе да гласува... В една секция неколцина турци, изгубили надежда, че и тям ще дойде ред да гласуват, се промъкваха през прозорците".

В крайна сметка, за изборите за XVII ОНС гласуваха 764286 избиратели, от които за либералите на Радославов и народнолибералите на д-р Н. Генадиев 345730, а за опозицията 418058. И на това бе намерен колаят - бяха касирани земеделските представители на Софийски окръг и на тяхно място влязоха трима правителствени депутати и един от Народната партия. Съотношението стана 129 радослависти и 116 опозиция. В Гюмюрджинско бяха избрани и дванадесетте предложени мюсюлмани - всички застанаха зад либералите.

Новоизбраните "представители на народа" деляха времето си между България и Цариград. Много от тях, впрочем, бяха с двойно гражданство, което България бе приела за техния случай. В ключови ситуации шантажираха правителството, че няма да дойдат в столицата, а без тях то губеше мнозинството си. Дори когато бяха в София, бяха обичайни посетители в турското посолство, където им нареждаха какво да правят и какво не.

С това крехко, наричано от съвременниците "турско мнозинство", либералите гласуваха заробващ договор с "Дисконто гезелшафт", а после вкараха страната в Първата световна война. На страната на Централните сили, редом с Турция, с която още на 6 август 1914 г. (по-малко от седмица от началото на бойните действия) бяха вече сключили договор за приятелство.

Изборните резултати дадоха основание на Гърция на Парижката мирна конференция през 1919 г. да пледира, че България нямала основания да иска Западна Тракия, от която сама се била отказала още преди войната.