"Джуан, моля те, из-вии-кай мом-чето, ко-ето го-во-ри ан-глий-ски. Мом-че-то, което мо-же да превежда. Абе, момчето, бе... Ахъ, баба, точно така - баба, йес", насечено говори социалната работничка от бежанския център в новозагорското село Баня, белким най-сетне я разберат. Сирийските кюрди са се скупчили край нея, ръкомахат, говорят нещо един през друг. "Кой им пре-веж-даше, Джуан? Транслейт, транслейт? Кой? Инглиш", продължава жената. Къдрокосият Джуан хуква нанякъде, а служителката в миграционния център разтваря безпомощно ръце. Преводачът от арабски живее в Сливен, днес го няма, а няма как да го привикат набързо. Комуникацията е заплетена, разноезична, с мимики и ръкомахане, но служителите са категорични: В края на краищата и така се разбираме.

------

Работата на Зорка, социална работничка в бежанския център на село Баня от година и половина, се върти най-вече около сирийските деца. Тя ги учи на български под формата на игра: "Здравей!", "Как се казваш?", а на свой ред се опитва да прихване някоя тяхна думичка, но казва, че вече съвсем се е оплела в мешавицата от арабски и кюрдски... Всички бежанци, настанени в момента в центъра, са кюрди. Говорят най-вече своя език, но пък децата им бързо попиват нашия. Пресекли са българската граница около Коледа миналата година, но хлапетата вече редят в песнички и стихчета непознатите им думи. Тези деца, казва Зорка, носят следите на войната. Родителите им бягат от "Ислямска държава" с една раница на рамо - с документи и телефон. Децата вървят с тях дни наред пеша, пресичат нелегално границите. Идват в центъра силно уплашени, после рисуват спомените си - изоставените си къщи, приятелите си... Тук направили първите си мартеници и ги подарили на жените от съседния старчески дом. Бабите също им вързали с много вълнение червено-белите конци за здраве. Така заедно свили пространството на междукултурните си различия.

Село Баня, най-голямото и най-кроткото в Новозагорско, за разлика от Елин Пелин, Белене, Розово и много други български градчета и села, не гледа бежанците под вежди. Не ги приемат за орда потенциални терористи, не ги наричат навлеци, не се страхуват, че



"талибаните" ще им отнемат работата



"То работа и за нас няма, та няма какво да ни вземат...", казва Сали, преименуван през социалистическите години на Славчо. Никой в Баня не се притеснява и от това, че пришълците може да им донесат зарази, нищо че ежедневно се разминават не с едно, а с няколко десетки семейства от центъра. За последните двадесет години, откакто го има, нищо подобно не се е случвало. А настанените в него днес са около 150 души. Покрай миграционния натиск в края на миналата година сградата е буквално пренаселена.

Богатото на лековити води новозагорско село е разхвърляно по баирите, неподредено, с лъкатушещи и разорани улици, надвесени над река Тунджа, която тече през средата му. Бежанците, които са на свободен режим от осем до осем, се спускат на групички от горната част на Баня, където са и старческият дом, и балнеоложкият център, и вилната зона. Минават през главния мост и се пръсват из площада, влизат в магазините да пазаруват, а понякога прескачат и до Нова Загора. Случва се и да обикалят из циганската махала на селото, а тя заедно с българската дели един бряг. Но за толкова години никой срещу никого не е извадил нож от етническа нетърпимост. Точно обратното - ромите отварят домовете си за бежанците, черпят ги с каквото имат, те пък се надяват, завръзвайки връзки с местните, да заработят по някой лев. А приказките им вървят, както казва мургавият Сали-Славчо, "ръчно". Затова и селото не се сеща дори да иска засилено полицейско присъствие, не се барикадира здраво зад вратите на къщите си.

Всъщност 90% от местните са цигани, но повечето от тях се самоопределят за турци. "Тук имаме само един циганин - жената на Самито", смеят се гръмогласно брадясалите мъже в бакалията на Христомир. По-възрастните от тях едва-едва продумват на български, но пък по-младите са двуезични, говорят добре български, а някои покрай гурбета са се сдобили и



с беден речник от европейски езици



Самата циганска махала е верски разнородна. Мюсюлманите преобладават, те обаче с чувство за хумор отбелязват, че са силно набожни само до обяд. Вечер посягат и към свинското, защото Всевишния не виждал отгоре какво правят в тъмното. Ромите, изповядващи християнската религия, пък за разлика от българите, които все се канят да си построят църква, имат цели два молитвени дома. Мюсюлманската част от махалата обаче не успяла да дострои джамията си, та сега се молят в едно от кьошетата на вдигнатата наполовина постройка. А това, че селото се кланя в различни храмове, не му пречи да живее в сговор, да строи къщите си заедно. Повечето от мъжете на Баня са строители. Работните места са кът, местните заработват хляба си в пилчарниците, в лозовите масиви, с рязане на рози из Казанлъшко. Въпреки това не крадат, не просят, дори не пазаруват на вересия. Предпочитат да се трудят. Ако не намерят работа тук, тръгват на гурбет в Гърция, Испания, Италия, после се връщат и с парите от гурбета вдигат големи къщи - на портите с лъвчета, разказва Христомир, който от три години държи една от бакалиите в селото.

"В началото, когато отвориха бежанския център, тук имаше всякакви - афганистанци, косовари, македонци. Е, с някои от тях се е случвало и да се посдърпаме. Имаше по-горе ресторант, там вдигаха най-големите скандали. А тия момчета, дето днес идват в селото, са много уплашени. Дванайсет стаи съм направил в центъра. Бежанците търсеха от мен работа. Взимал съм от тях да ми помагат на надница, но ги подбирах сред тия, дето знаят турски. Някои от арабите говорят езика, а сред тях има и доста майстори. Имаше един Синан, дали пък иракчанин не беше, ама златни ръце имаше", разказва Сали в магазина.

Димитър Захариев, директорът на центъра за бежанци, отчита миграционния натиск, започнал през миналата година така: На всеки два месеца центърът е приемал по 60-ина новопристигнали бежанци. Бягащите нелегално през границите идват в центъра с полицейска охрана от домовете за миграция в Елхово и Любимец. Сградата в Баня е с малък капацитет - до 70 души, а в момента се пука по шевовете. Тридесетината над допустимата бройка са настанени легло до легло в едно помещение, но поне са на сухо, имат над главите си покрив, отбелязва Захариев. Престоят на бежанците в миграционните центрове вече е сравнително кратък. Процедурата за получаване на решение за закрила се задейства веднага - подават молби, тръгват по интервюта, в които описват своята бежанска история и след около два месеца получават хуманитарен статут или отказ, който могат да обжалват.

"През годините се е случвало различните етноси, настанени в центъра, да се сбият, да влязат в конфликти, но пък сме се справяли без чужда помощ. Сега са само сирийци, сплотени са, помагат си. Дори когато имат битови пререкания, няма шумни скандали и побоища. Ако не могат да разрешат спора, търсят съдействие от служителите на центъра. Няма как в центъра да попаднат радикализирани ислямисти, тъй като всеки от тях минава през засилено проучване", отбелязва Захариев.

Освен сирийските кюрди в момента сградата обитават и



петима самообявили се за китайци,



но според служителите те са по-скоро монголци, бягащи от провинция в границите на Китай. Сред контингента има и доста украинци, но те са се възползвали от правото си да живеят на външни адреси и да пристигат в центъра само за интервютата. Настанените в общата, ремонтирана преди две години сграда, имат нормални условия за живот, получават и топла храна, приготвена на място - закуска, обяд и вечеря, имат и къде да си сготвят сами по нещо. Повечето от мъжете, чакащи хуманитарна закрила, са строители, фаянсаджии, рядко сред тях има висшисти - лекари, инженери, отбелязват служителите в миграционния център.

Махмуд, единственият, който може да отлепи някоя дума на английски, поглежда избелелия плакат зад гърба си с надпис "И един бежанец без надежда е твърде много" и казва: Тук всички отдавна сме загубили всякаква надежда. Махмуд и семейството му живеят на четири квадратни метра - легло над легло. Цялото помещение, използвано преди за други цели, в момента е парцелирано с одеяла, които служат за стени, врати, а по леглата са всички с всичко, което имат - мъже, жени, деца, старци, остатъците от семейната им покъщнина. "Но пък сме на сухо и топло", прави опит за усмивка Махмуд. Питаме го къде ще отиде след два месеца. В Германия, казва мъжът. Един от синовете му вече е там. Разрешенията за закрила и на неговото семейство, както и на повечето от настанените в центъра, вече са разписани, скоро ще напуснат лагера.

Оттук нататък всеки сам ще избере къде да продължи живота си. Повечето бежанци се насочват към София и другите големи градове и търсят квартира. За огромната част от тях адресната регистрация е само трамплин към българските документи, с които преминават западната ни граница, за да поемат най-вече към Германия, Швеция...

Но пък един друг Махмуд и 28-годишната му жена Оуфа с четирите им деца смятат да се установят в България. Когато напуснали родината си, най-малката им дъщеря Нуршан била двегодишна. Само за два месеца и нещо кака й - петгодишната Лила, вече знае кратки стихчета на български. Тук имат приятели, надяват се те да им помогнат в социалната и културна адаптация.

Според Радомир Велев, кмет на селото, което не се плаши от бежанци, обяснението за местната толерантност е следното: От началото на демокрацията тия хора са все по гурбет из широкия свят. Те самите там са били пришълците, различни. Той самият като кмет обаче не пропуска възможност да говори с хората за всякакви морални казуси, особено религиозните, етническите, въпреки че открай време селото е решило помежду си тоя проблем. За разлика от много градове в България и Европа.