Вероятно поради някаква характеропатия гледах мача България - Холандия с по-голям интерес, отколкото изборното шоу оня ден. Разбира се, гледах и шоуто, но с по-малки вълнения. Ще кажа защо. Не че - като почти всеки избирател - нямам пристрастия и антипатии, но са ми сравнително слабо изразени. Сигурно е част от характеропатията ми. Не мога да си дам сърцето на партийни страсти, щото всяка, ама напълно всяка партия се състои от живи човеци - нашенци. А особеностите на тези особи, смея да твърдя, познавам добре. Породата им (породата ни) е такава, че сме изтъкани от качества и пороци, от страсти и въжделения, от добри и лоши навици. И - още нещо - изменчиви сме. Подвластни на изкушения и падения. Един го гледаш - тръгва ореолен като Иван Рилски, пък свършва като предателя Ненко от Оборище. Друг възниква тихо - като трета елхичка от театрална сцена - незабележим и мижав, пък по-сетне - оказва се темелен човек, почтен и разсъдителен. Трети ти проглушава ушите с лозунги и речи за общото благо, и ако се заплеснеш в речите, така и няма да забележиш, че очите му завистливи, а ръцете - крадливи.

Многото речи на тържество и униние след изборите ме дразнят, а най ме ядосва безсмислената фраза: "това тука не е никаква демокрация", която охотно търкалят из усти и екрани какви ли не граждани. Като че терминът "демокрация" не е формат, който всеки пълни със съдържание по свой образ и подобие, а някакъв митичен едем, от който са ни изгонили нас, грешното българско племе някога си. И днес копнеем мъчително някоя всемогъща десница да ни вдигне така, както сме накуп - па да ни положи пак в него, в едема. Където -



реки от мед и мастика, лежачка и бридж белот до свършека на света...



Демокрация е нищо повече от възможност да избираме с вишегласие как да си управляваме общия живот тук, кого да турим за разпоредител, регулировчик или групов отговорник - терминът не е важен. И най-важното от всичко - как да го проверяваме прецизно дали си гледа работата, дали оправя възникващите бакии, или предпочита да кръшка и само да ползва екстрите на службата. В "това тук не е никаква демокрация" на пръв прочит има поплак, но на втори - безсилие и глупост. На трети си е автоизобличение. Защото - смея да твърдя - ние днес имаме повече възможности да си управляваме общия живот, отколкото през почти цялата си история. Днес никой, ама никой не ни управлява, без да ни пита - ни султан, ни цар, ни генерален секретар. Които не можем да сурнем по политическото нанадолнище, когато си поискаме чрез проста бюлетинка, а трябва да чакаме война, революция или преврат, за да го сторим. Днес избираме, когото решим, и го сваляме, когато поискаме. Въпреки това недоволството от политическите ни лидери изглежда не само перманентно, но и растящо. То е парадокс, нелепица направо. Ще повторя - с риск да си навлека какви ли не упреци - това недоволство е недоволство от нас си. От нашата неспособност за правилен избор и контрол.

Само че ако си недоволен от себе си, то променяй се, драги. Или замълчи - в унисон с нищетата на способностите си. Ако не можеш ни едното, нито другото, не се чуди, че ще ти дойде външен контрол - в природата, както и в политическата природа празно няма. Най-лошото е, че такъв външен контрол - също парадоксално - може повече доволство да ти донесе. Защото те освобождава от това бреме - собствената отговорност. Само че такова спокойствие е край и на достойнство, и на нация, и на всичко.

Мисля, че знам защо толкова малко си вярваме на избора. Ще го илюстрирам с пример. Единият от дядовците ми, лека му пръст, намерил веднъж празна цигарена кутия. Тя стана обект на дълги разговори и почти на митология, макар потайна. Та веднъж - преди много-много десетилетия, в селото дошъл политик, кандидат за не знам що си - може би за народен представител от региона. В салона на училището направили събрание, кандитатът държал бойка реч, а после селяните си казвали болките и желанията. Кандидатът стриктно си записвал всяко изказване: да има всеки ден автобус до града; да се намали нарядът за кукуруз; да идва фелдшер, и т.н., и т.н. - примерно. Записвал си човекът прилежно, но дали от прекалена заетост, дали от немарливост - правел това върху празна кутия цигари "Слънце" - от вътрешната страна. Нямал тефтер явно. Тогава изглежда хартията била кът. Накрая наобещавал всичко да изпълни, стиснал, колкото ръце можал, призовал да се гласува правилно, качил се на джипката и отпрашил. Дядо ми на другия ден впрегнал магарето в каруцата, тръгнал за лозето, и - не щеш ли, на километър от селото намерил цигарена кутия "Слънце" край пътя. Защо я е взел, той си знае. Сигурно защото всяка хартия край пътя тогава била рядкост - не като сега. Та вдигнал той кутията - а то - кандидатската. С всичките обещания, записани съкратено заради липсата на място.

Ето



тази кутия е слабото място между властискащи и властдаващи у нас



Защото, когато дадеш обещание и го изпълниш, то не гарантира, че ще те изберат пак. Но ще си увеличил нещо, което става невидима и яка спойка при умеещи да се управляват народи. Доверие се нарича.

Иначе все едно си слънце, което обещава: "Утре ще изгрея в 6.51". Само че ни ти си вярваш, ни тия - на които си го казал. Защото знаят, че ще те намерят в канавката, ако поровят.

И си живеем така - все ни се струва, че слънцето само над чужди улици изгрява.