Претенциозна дама, която очевидно обича да я слушат, намери за остроумно да сравни предсрочните избори с преждевременно раждане. На маса такова сравнение не е напълно на място, влязохме в пауза, неловка. Вероятно защото бяхме шокирани от собствените си асоциации. Или защото за тези избори на никого не му се говори. Тези избори мнозина искат да ги забравят, може би най-силно избирателят. На различни сили им харесва да го държат в предизборен стрес, нещо като изкуствена кома, от която нормалният човек се събужда с натежала глава и потърсва алка зелцер. Както и да завършат изборите в България, обществото остава да се терзае като след пропуснат шанс.

А напразно: нямало е шанс за пропускане, поне през новия век. Нито момент, който да сме проспали. Нито спасител, когото не сме разпознали. Нито мъдрец, когото да сме пренебрегнали. Честният гласоподавател непрекъснато генерира угризения - понеже му внушават да го прави. Внушават му, че е избрал неправилните хора - но правилните никой не ги сочи, още по-малко ги предлага. Никой не знае има ли ги въобще, тези правилни българи, които могат да поправят поразиите, да оздравят държавата и да я водят накъдето следва.

Ако такива хора се появят, тогава изборите светкавично ще бъдат забранени

Но и това няма да е извинение, защото дори не е толкова важно да водят държавата, стига да има кой да води народа.
А има ли кой? И такъв народ ли сме ние - дето го водят? Или сме от другите, дето ги подкарват? Питах за това читателите си преди повече от двадесет години. В угасналия още тогава велик вестник "Континент" обнародвах неочакван текст, неочакван и за мен: "Когато бягаме от въпроси, времето ни наказва с отговор". Впрочем, отоворът беше също въпрос, само че риторичен.
Вече не пиша така буйно и наивно. Понякога един текст не се нуждае толкова от разбиране, а от съчувствие. Всички загрубяхме за тези две десетилетия разочарование. И от безсилието да излъчим измежду себе си онези, които да са достойни за нашите надежди. Това бе текст от въздишки, след всяка от тях гръдта боли отляво. "И след три национални катастрофи - пише там, - ние упорито, страстно, упоено избягваме един и същи въпрос: има ли този народ първенци?... Политици - дал Господ. Вождове, ех, вождове също - и все велики, все безсмъртни. Но мъдри, озарени, отдадени мъже са липсвали винаги. Или поне във всеки съдбовен миг..."

Огряваха ни всякакви слънца от небосвода на властта

Под техните лъчи се сринахме на дъното на съвременния свят. Или се изкачихме към върха - на класациите за смъртност, за беднотия, за отчаяние. (Тези хора водеха ли ни, или ни подкарваха, успяхме ли да различим нюанса?) Сега, в неделя, имаше ли по-добри, по-лични и по-извисени личности, които да посочим и да изберем? Нямаше. Водачите не ходят на избори, водачите друг ги избира и ги праща на народите, които успяват да ги заслужат. И чрез тях той тези народи спасява и издига...
И много рядко ги слага да управляват. Ерго, не ги търсете във властта...
Има много българи, които светят със собствена светлина, блестят с дарби, притежават воля и мъжество. Те водят своята среда, подкрепят, вдъхновяват. Но никой от тях не внася в националния живот онзи устрем, вяра и подем, с които народите пробиват пътя си в историята. Няма го този водач в българския живот, не е изгрял още в българското небе. Няма ги тези първенци. Остава загадка и дали ще ги познаем, ако се явят между нас...
Имам запазен нещо като словесен портрет, какъвто съм си го представял тогава:
"Това са мъжете*, които се раждат отговорни, раждат се първенци и не чакат някой да ги натоварва или признава.
Това са мъжете, на които историческото предопределение на народа им се открива като просветление, а не на телевизионна дискусия или на "кръгла маса".
Това са мъжете, които имат дарбата да извлекат националната идея едновременно от миналото и от... бъдещето, да я изрекат и да я вложат в настоящето.
Това са мъжете, които ясно виждат пътя на племето си и при всяка бъркотия, бран, промяна, вместо незабавно да се скарат, сплотяват се и действат.
Това са мъжете, които никога не се примиряват със световната неправда като българска карма.
Това са мъжете, за които националната съдба не "кореспондира" нито с кесията, нито с кариерата, нито със суетата.
Това са мъжете, чиято воля и надежда за отечеството никога не отпадат.
Това са мъжете, които държат световните сили нащрек и на челата им пише, че не се продават."
Скромно, романтично, но до днес неизпълнимо. Сбито, но достатъчно да бъдат разпознати, ако се появят. Едно е сигурно, това няма да се случи чрез избори. Защото на избори ще трябва да си купят гласове...
А дотогава нека не угасва в душите ни онзи въпрос, жесток, но законен:
Има ли този народ първенци?


-----------------------------
*И жени, естествено. Да бъдем коректни...