Най-ценните екземпляри от богатия фонд на Националната библиотека "Св.Св. Кирил и Методий" имат различна съдба, но най-общо повечето от тях са "болни". За да бъдат съхранени за поколенията, трябва да бъдат почистени от увреждащите ги микроорганизми - плесени, гъбички, бактерии. В края на миналата година Националната библиотека подхвана дарителска кампания за събиране на средства за специална камера за дезинфекция на ценните книжа. Системата "Аноксия" вече работи и в нея влизат първите "пациенти" - документи от специалната селекция на НБКМ, османски и арабски ръкописи...

Това е нетоксичен екологичен метод за лечение и превенция на обекти на културното наследство. В тази среда в резултат от липсата на кислород, който е заместен от азот (99,9 %), микроорганизмите се дехидратират и по този начин биват унищожени напълно. Средата представлява затворено херметическо пространство - камера, в която се поставят материалите за предпазване, дезинфекция и дезинсекция. Задължително се контролират параметрите в това пространство: влажността на въздуха 50%; концентрацията на кислород 0.1%; температура 20-23 градуса.

Животът на много от ръкописите в националната библиотека е изпъстрен с премеждия и изпитания, а пътят им до архивния фонд тъне в загадки. Някои са преследвани, арестувани, заравяни в земята, зазиждани в стените, били са обект на контрабанда и незаконна търговия ...С две думи - имат съдба, достойна за сюжет ала Умберто Еко: "Книгата е крехко същество, което страда от разрухата на времето, страхува се от гризачи и непохватни ръце. Библиотекарят пази книгите не само от човечеството, но също така и от природата и посвещава живота си на войната със силите на забвението".





В края на миналата година Националната библиотека "Св. Св. Кирил и Методий" подреди във витрините си изложба от 91 ценни ръкописи и книги с пикантна и мистериозна съдба. Редките издания от периода ХVIII-ХХ век са с неизяснен произход, изнасяни са тайно от различни книжни хранилища, вероятно от манастири и библиотеки със съдействие на служители и по поръчка на антиквари. Крити са във всевъзможни тайници, пренасяни са по контрабандни канали, препродавани са от ръка на ръка. В началото на 2013 г. криминалистите тръгват по следите им и започват да разнищват историята им. Вниманието им приковава електронен сайт, в който са предложени за препродажба различни старопечатни издания на гръцки, османотурски, френски и руски, както и ценни ръкописи на български, църковнославянски, арабски и арменски език. Исканата цена за част от тях е няколко хиляди лева бройката. Търговецът се оказва частно лице в Шумен, срещу него е заведено съдебно дело, а конфискуваните книги влизат в националното книгохранилище. Архивистите отбелязват, че това е едно от най-мащабните постъпления на ценна книжнина в историята на основаната през 1878 г. културно-просветна институция.

Сред спасените ръкописи е и т.нар. тефтерче на Георги Стойков Раковски, което успя да обърка познавачите и да разрази с появата си шумен скандал. Книжното тяло е от втората половина на ХIХ век с изписани на църковнославянски език бележки и нравствени беседи на православния монах Дмитрий Ростовски. В началото находката е приета за уникална. Появява се твърдение, че наяве е излязъл неизвестен до тоя момент ръкопис, който хвърля нова светлина върху живота на първия идеолог на организираното революционно движение. Академичната общност обаче не приема, че авторът на т.нар. приписка (добавка към текста, странична за съдържанието на ръкописа) е Георги Раковски. Разсъжденията в нея са върху "франкмасонската същност за човещина", а езиковите особености имитират умело стила на Георги Стойков Раковски. По страниците на ръкописа стоят и печати на Българския революционен комитет 1875 г. в Букурещ. В публичното пространство се поставя въпросът



бил ли е наистина Раковски масон?



Изследователката от Шуменския университет "Епископ Константин Преславски" доц. Десислава Иванова прави текстологичен анализ на ръкописа и отхвърля възможността той да е дело на Раковски. При сравнението му с автентични документи, излезли изпод ръката на възрожденеца, доц. д.и.н. Милкана Бошнакова също потвърждава съмненията за фалшификация. Според Бояна Минчева, главен архивист в отдел "Ръкописи и старопечатни книги" при Националната библиотека, масонските бележки най-вероятно са нанесени в края на двадесетте години на миналия век и в същото време са компилация от немски източници.

Не по-малко драматична, но и неосветена и до днес е историята на тефтерчето на Левски, както и на целия му архив. Запазването на документацията е истинско чудо, а опит да разгадае мистерията в началото на миналия век прави историкът Димитър Т. Страшимиров (1868-1939), който тръгва по следите на архива на Централния революционен комитет. Той публикува част от мемоарите, отнасящи се главно до спасяването на архива на Апостола още в 1908 г.

"Сведенията се съдържат в спомените на Никола Цветков-Бакърджията, придружавал Апостола до Къкрина и заловен заедно с него. На 26 декември 1872 г. от неговия дом Апостола тръгва на последното си пътешествие към безсмъртието. Всъщност Димитър Т. Страшимиров научава всичко това не непосредствено от Цветков, а от преразказа на Димитър Пъшков, също сподвижник на Левски и деен член на Комитета в Ловеч, пред когото Бакърджията отваря уста преди смъртта си. Впечатляващи в мемоарите са две от упоменатите години: 1906-а, посочена от Пъшков за година на смъртта на Никола Цветков, и 1879 -а - времето, указано за попадане на документите на Апостола, включително и тефтерчето, в ръцете на 3ахарий Стоянов. Архива му предава Никола Цветков, който се жени през 1876 г. за Мария Сиркова, доверена укривателка на Левски, омъжена преди това за Никола Сирков, също съратник на Апостола, починал към края на 1873 г. Тя и двамата й съпрузи имат главна заслуга за запазването на архива. Той е бил скрит от самия Левски



в самара на коня на Никола Цветков,



останал неоткрит след залавянето на Апостола и така спасен за поколенията", разказва д-р Руслан Иванов, ръководител на отдел Български исторически архив. Запазването на документалното наследство на Левски е истинско чудо, сътворено с помощта на провидението.

Когато на 25 декември 1872 г. получава предложението да съпроводи Левски до Търново, Никола Цветков подрежда внимателно архива на Ловешкия революционен комитет в самара на коня, който ще обязди на следващия ден. На заранта двамата тръгват по севлиевското шосе за Търново, Цветков качен на коня, а Левски пеша на 200-300 крачки зад него, преоблечен в турски дрехи и фес. При "Пази мост", на 2 км от Ловеч, Левски му дава сигнал да слезе от коня, настига го и му съобщава, че ще нощуват в Къкринското ханче при Христо Латинеца. После пак продължават един след друг. В ханчето Левски поръчва на Латинеца да намери за него кон с кирия до Севлиево. А когато на сутринта Латинеца тръгва да търси кон, пред вратата на ханчето се струпва полицейска стража. От тук нататък историята на Апостола е известна. Двамата с Никола Цветкв са изпратени в Търново, после в София, а след месец престой в зандана и жесток побой, Цветков е освободен, тъй като липсват доказателства, че е съзаклятник на Левски. На стражарите не им идва наум да обискират самара на коня, където са скрити ценните книжа на Апостола. "Като се завърнах у дома, намерих книжата и самаря неповредени, които запазих добре" разказва Цветков на Пъшков, а той на Страшимиров.

Кога точно безценните архивни материали преминават в ръцете на Захарий Стоянов, а след това и в Софийския народен музей не може да се каже категорично. Изследователите приемат, че останалите след смъртта на З. Стоянов (1889) документи от архива на Апостола са предадени на Софийския народен музей около или след 1906 г. от вдовицата му Анастасия Стоянова, прехвърлени са в Етнографския музей през 1908 г. и инвентирани през 1912 г.



С рани от шрапнел



Бомбардировката над София през януари 1944 г. поставя под въпрос оцеляването на книжния фонд. Част от него е унищожен със сриването на старата библиотечна сграда на ул. "Раковска" 131. За щастие повечето от книгите са спасени благодарение на далновидното им евакуиране в различни хранилища, включително и в Народната банка. Оцелялата книжнина се събира отново под един покрив през 1953 г., когато се открива днешната монументална постройка, дело на арх. Васильовски. Така в отдел "Ориенталски сбирки" откриват, че от шрапнел е ранена една от най-ценните старопечатни книги на арабски език. Издадена е през 1593 г. от "Типография Медичи" в Рим и е от малкото съхранени до днес екземпляри. Съдържа известното съчинение Канон на медицинската наука на Ибн Сина (980-1037), познат на Европа като Авицена.

Колекцията на Националната библиотека съдържа безценни документи на османотурски, арабски и персийски език, които осветяват историята на Османската империя през XV-XIX в., както и на народите, свързани с нея. Съхраняваният у нас османски архив е третият по големина в света след Истанбул и Кайро, а най-ранният ръкопис е от 1017 г. - препис от хадиси, сборник с разкази за словата и делата на пророка Мохамед. Сред ценните ръкописи са и редица редки кодекси и великолепни образци на калиграфското и подвързваческо изкуство. Ориенталската сбирка на новооснованата в края на XIX век библиотека се сформира от няколко библиотечни сбирки - на Осман Пазвантоглу от Видин и на Хюсрев паша от Самоков, както и 800 тома ръкописи на арабски, османотурски и персийски език и около 1500 тома старопечатни арабски книги, наследени от библиотеката към шуменската Томбул джамия, построена през 1744 г. от местния турски първенец Шериф Халил паша. Историята на постъплението на т. нар. Цариградски архив обаче и до днес остава обвита в мистерия. Според една от версиите ценните архивни материали са внесени в страната ни през 1931 г. с вагони като хартия за претопяване, след като модернизиращата се Турция решава да прочисти книжните си хранилища от нежелани бумаги. Така заедно с документите, касаещи българската и Балканската история, натъпкан в чували, в България влиза и част от султанския архив от много части на империята.

Но пък през 1878 г. на Турция са предадени над две хиляди тома ръкописи на арабски, персийски и османотурски език, както и печатни турски книги, публикувани в Цариград през първата половина на XVIII век - със светско съдържание, притежание на библиотеката на Осман Пазвантоглу. За тези битували у нас книги не се знае нищо и до днес, отбелязва Анка Стоилова, архивист с дълъг стаж в ориенталския отдел на Националната библиотека. Не е известно и



колко ръкописа и книги са изнесени от руснаците,



които след Руско-турската война от 1877- 1878 г. ги товарят на каруци и ги откарват в неизвестна посока. Неотдавна обаче специалистите ни за пръв път попадат на следи от изнесени вън от страната ни книги. Откриват ги в малък каталог на арабски и турски ръкописи, подарен от автора д-р Иля Зайцев на Ориенталския отдел преди десетина години. Печатът на един от ръкописите се оказва на самоковската вакъфска библиотека. Авторът на каталога не е успял да го разчете правилно, тъй като буквите му са разместени във вертикала. Още една податка се открива в каталог на турски ръкописи, издаден в Ленинград, в който се споменава, че някои от тях са създадени в Търново. "Мечтата ми да бъдат въведени в научно обращение изнесените от страната ни арабографични кодекси и книги вече е малко по-реална и затова, че Русия вече сама изявява воля за създаване на опис, в който да се включат пренесените от България книги и за изготвяне на такъв проект", отчита Анка Стоилова. Част от ценните книги с арабска графика в сбирката са излезли от печат у нас и са били притежание на домашни библиотеки. Преди възродителния процес 1983 г. хората са съхранявали книгите на арабски и турски без притеснение в жилищата си. След това обаче са преследвани и гонени, крити в тайници.

"През 90-те години работех в село Чепинци, където за библиотеката към новопостроената джамия хората тръгнаха да издирват сред близки и роднини книги, пазени години наред от милицията. Част от тях са закопавани ритуално, имаха следи от пръст, зазиждани са в мазетата. В чепинската библиотека открихме книги с печати на големите вакъфски библиотеки в Кюстендил и Самоков, както и книги от голямата библиотека на фамилията Агушеви", разказва Анка Стоилова. Тя отбелязва още, че за разлика от славянските книги, в които приписки по различен повод са много, в арабографичните рядко присъстват лични бележки от рода на това, че някой се е родил, починал, станало земетресение.... Като допълнителни вписвания в тях се цитират ислямски автори от древността до наши дни, мъдрости, пословици, предания за Мохамед. Това е предаване на уважение към знанието, на пиетет към писаното слово, отчита Стоилова и споменава една от впечатлилите я наскоро пословици, изписани красиво на арабски в полето на старинен ръкопис, по личната воля на човека, правил копието: "Ако родителите не възпитават детето, възпитават го деня и нощта" и "Този, който знае, не е небрежен, а небрежният не е знаещ". Вакъфските надписи и печати от няколко ръкописа пък разкриват любопитен феномен - признателният ученик е приемал името на своя учител. Дарената книга от Ахмет Назиф носи надпис, оставен от неговия ученик: "Тази книга получих от своя учител Ахмет Назиф, аз съм Назифий, учител в Одрин".