------

Николай Табаков е български писател и издател. Автор е на много романи, повести, книги за деца. Сред по-известните му книги са: "Изгубено поколение", "Романът ЕС", "Пинокио", "Малката принцеса", "Няма да е все така", "Византия". Управител е на издателство "Анубис", което в съдружие с "Булвест 2000" е сред най-големите издателства за учебна литература. Току-що от печат излезе новият роман на Табаков "Ветровете ни мраморни".

------

- "Ветровете ни мраморни" е роман сигурно с десетки и десетки герои освен главния Боян Бенин, разбира се. "Големите" и "малките" хора в него всъщност си приличат по суетливост и блянове. Какво е главното ви послание в романа? Дали не е "не посягай"?

- Точно попадение. В романа много се говори за Европа, за нейните претенции и нашите надежди. За разминаването. Всички големи човешки обединения - да вземем за пример империите - рано или късно се разпадат, разпиляват се на весели прашинки и прашинките отминават по своя собствен път.

- Защо?

- Защо ли? Защото все се бъркаме и искаме да преподредим отново и отново този иначе съвършен свят. (Ако не вярвате, огледайте се.) Е, да. Някой вече го е подредил. Имаме си нощ, небе, звезди и мънички светли мечти. Какво ли си нямаме?! Обаче не. Дайте да го нивелираме, прокрустираме, програмираме. Да го направим еднакъв. Защото по-лесно се управлява, не за друго.

- Тоест властта е в основата на моделирането ли?

- Ами, както е известно, тъпаците са най-щастливите поданици на тази земя. Ето към това са се стремели, стремят се и още ще се устремяват великите човешки обединения. И ще загинат, защото няма да знаят най-важното - как да опазят най-ценното си богатство. Хората. Как да запазят тяхната удивителна, ако щете божествена уникалност, автентичността, тревогата. На всяка нация корените, на всеки човек гордостта. Хората могат да бъдат единственият тласък, движението напред и нагоре, в този смисъл - и вечността. Но само ако са те, ако са истински. Това е посланието - не посягайте на нас, на тях, на другите. Не посягайте на света, ако обичате. За да ви има и вас.

- Героите ви в романа са огромно ветрило - Пикасо, "Бийтълс", чичо Фут Лунтрия, Йоан Павел II, дори Георги Каприев дефилират вътре. На калейдоскоп прилича. Весела или тъжна муза ви движи перото?

- О, забавлявам се, винаги. Калейдоскопът се върти, понякога въпреки моите ценни напътствия. Прави каквото си иска. И е чудно, и е странно, и писателят умира от любопитство да разбере накъде ще го отведат веднъж пуснатите от клетката литературни зверове. Подозирам, че в прозата се очертават ясно два абсолютно самобитни начина за правене на текст, на книга, на литература изобщо. Единият е строг - правиш план и го запълваш с ерудиция, лични сътресения и майсторлък. За България такъв автор е Вера Мутафчиева. Другият начин е играта.

- Вас май нататък ви тегли.

- Премятането през глава, шегите, пуснатото по вятъра хвърчило - или балон, все тая. Май лицето на този начин се нарича Радичков. Не е ясно кой от методите дава по-добър резултат. Ама моля ви се, Вера Мутафчиева в цял ръст. Да, аз предпочитам играта. Ето, в романа и Пикасо се забавлява, и "Бийтълс" щуруват на воля, и папа Йоан-Павел Втори пописва закачливи писъмца. За Каприев да не говорим - той се хвърля с такава сила ту във философията, ту в изкуствата човешки, все едно подрипва на батут. Играе му се. Още му се играе. Само да обясня, никой не е пожален в тази книга. Ненаиграли се, значи.

- Професор Боян Биолчев, професор Валери Стефанов, професор Греди Асса, още много известни имена са сред близките ви приятели. Така беше и с напусналите ни вече Николай Хайтов, Йордан Радичков, Вера Мутафчиева. Ценят ви и ви ценяха като приятел. Какъв е секретът на дружбата? Има ли такъв?

- Имах невероятното щастие да преживея част от живота си сред своите лични възхищения. Да другарувам, пиянствам и разговарям на воля с тези титанични за всяка литература фигури. Говоря за Вера, Йордан и Хайтов. После те си отидоха, светът опустя. Опустя, не се шегувам. Дълго време не знаех какво да правя с думите си, с мислите си, с чувствата си. Но светът е движение, нищо не остава ненаказано. Изтърсиха ми се нови приятели, които обичам и ценя до небесата.

- За какво ги цените?

- Защото го носят, защото го имат, защото... Така си е, малко са като тях. И човек трябва да се научи да се радва на приятелите си. Как става тази работа? Ами престанете да калкулирате, това е. Хората обичат да пресмятат. Приятелствата си да пресмятат. Много дадох, малко взех. Така е. Ама така не става. Ако ще даваш, радвай се, че даваш.Толкова.

- Освен писател сте и издател на учебна литература. Някои учители и ученици се оплакват от прекалено академичен език в учебниците. Защо се случва това?

- Беше по-зле. Сега нещата постепенно се нормализират. В зората на демокрацията - има ли зора тази? - група университетски преподаватели, изключително умни глави, бяха решили да изковат нов език. Срещу скудоумието на тоталитарната канцеларщина, срещу тъпите лозунги, срещу всичко и всички. Интересно, не ще и дума. Но нов език се кове (подковава) трудно. Тези преподаватели не бяха Вазов, колкото... и да не им се искаше. Е, нещо остана. Останаха навеи, повеи, преспи, ветрове. Но нашите хора изглежда умъдряха и върнаха газта. По-разбираеми са, по-прибрани, в този смисъл и по-привлекателни.

- Толкова министри се смениха вече в образователното министерство, а все някак не свършват големите проблеми в българското образование. Кой е виновен?

- Ние всички. Какво, министерството на образованието да не е някакъв фокусник? Ами таткото у дома пред телевизора? Ами улицата? Ами чалга мисленето, чалга възхищението, чалга съзнанието? Телевизиите като огнедишащи лами, само че през ауспуха. За какво говорим? Виновни сме до един.

- Българските учители се смятат за онеправдано съсловие. Как да ги мотивираме?

- Онеправдани са, разбира се. Не знам вече за кой ли път разказвам, че нашите учители са истинските интелектуалци на нашата бедна държавица. С какво работят по цял ден, нали с ума си? Знаете ли, че тежестта на учителския труд, отговорността, може да се съизмерва с този на лекарите, и то на добрите лекари? Всеки от нас носи в душата си своя учител, колкото и да се правим на независими многознайковци. Този учител може да се казва Христос, може Буда Шакямуни, може и Петров по литературата да се казва. Повтарям се, ама така го мисля наистина. Е, защо тогава не се застъпим за тези наши, на душите ни, светци. За светлината си.

- Словесността на прага на 24 май все я хвалим из медиите. Но какво да направим, за да възродим интереса към нея сред младите?

- Че какво им е на младите? Ние искаме от тях да са стопроцентови генийчета и да рецитират наизуст теорията на относителността. Да решават задачи и да сложат в малкия си джоб тези или онези папагали. Да де, но не са. Други неща ги занимават, други течения ги носят, други дъждове ги косят. Всъщност никъде няма 100% умници. Никъде по света. Но има едни десет процента, които наблюдават света над мокрите си носове с истинско любопитство, с неподправен интерес, да не кажа евристично. Във всеки клас, във всеки клуб, във всяка дискотека. Това е, десет процента. Е, не си ли заслужават труда - нашия, вашия, на техните родители, на учители и политици? Ами заслужават си. Казвам, повтарям - десет, не повече. Те четат, те рисуват, те строят. Те ще бъдат. Или няма да бъдат. Ако не внимаваме.