|
| Бойко Ламбовски |
Фалцетът му, по македонски маниер (беше някъде от Гоцеделчевско май) във финалните частици на въпросителната фраза изтъняваше и се извиваше още нагоре... Част от обучението на новобранците, което не влизаше в устава, но на което офицерският състав гледаше през пръсти, включваше и разни извращенски и полуизвращенски практики - бръснене брадата на Ботев на портрет, амфибия под и над наровете, и прочее. Особен вид "толериране на инициативност" беше и когато за нещо се потърсваше доброволно новобранско участие - примерно да се даде тон за песен, да се донесе на старо куче шише вода от мивката или пък да зашие някой новобранец якичка на куртката на старото куче. Тази инициативност се възпитаваше така. Да речем, някое старо куче извикваше:
- Я да видим - кой ще донесе на стария едно кисело мляко от миячното?
Естествено, при първото подобно предложение никой новобранец не помръдваше. Тогава изригваше фалцетът на Бакеев:
- Нема ли кой!?
Поради особеностите на изговора му и взривната емоционалност това се чуваше като "немликой". А "кой" се получаваше едно такова тънко и остро, почти писък, пронизителен като пищялка. Част от новобранското (неуставно, както вече казах) обучение беше, че на такъв призив следва да се отзовавате масово и с готовност. Ако не се отзове никой, както става първите пъти, то на новобранците се налага вкупом наказание - да мият пода, да лъскат обуща и т.н.
Така при следващото "нема ли кой!?" все се намираха двама-трима,
които реагираха одма. (Пишещият тези редове бързо схвана, че най-добрата роля в такива случаи не е да демонстрираш пренебрежение, защото може да влезеш в сериозна беда, вкл. с тупалки, но не и да тичаш пръв, защото твърде натегливо идва. А така - да направиш уж движение, че реагираш, но без бързане. Винаги има двама-трима чевръсти, които заради близостта до властта или с оглед бъдеща кариера ще те изпреварят охотно. Но то е друг разговор.)
Както и да е - сега няма да засягам темата с нуждата - реална или мнима - от наборна армия за охрана на страната. Ще се спра на педагогическата роля на наборната служба за младежите. Тази идея - за задължителна служба, се подкрепя от мнозина отслужили, и - естествено - с уплах и неприязън се отхвърля от самите юноши. Спомням си, че когато веднъж ни водиха на баня в града, нас - съвсем зелени новобранци още - едни старци от пейката ни питаха на колко служба сме. Като разбраха, че сме на две седмици, се умилиха и заразтягаха носталгични спомени за своята служба преди половин век. Гледахме ги все едно са динозаври - как може да те умилява нещо толкова тъпо като службата? (Чак после, след години, разбрах, че човек бърже забравя лошото, но младостта и преодолените изпитания си трупа в разни кътчета на паметта като златен влог. Просто така сме устроени.)
Та учи ли армията юношите на нещо важно за живота им,
или е загубено време, което е по-добре да се употреби за смислено образование? Като повечето въпроси пред хората, на този може да се отговори с "да" и "не" и в двете му съставки и да е все вярно. Пребиваването в армейски условия безусловно учи на повече социалност, създава умения да се оправяш бързо и да изпълняваш безпрекословно както умните, така и глупавите заповеди. Учи обаче и на колективност от един не най-добър тип за света, който искаме да построим. Армията като институт, вкл. с ритуалите си, е близка до мравешкия, пчелния колектив - тя ограничава индивидуалното, за да добрува роякът, видът, за да има ефективност в сложни ситуации, заплашващи същия този вид или части от него. Не може да бъде друга, щом е армия. Но общежитийният принцип на бита й, неизбежната строга субординация, сигурното, макар и скромно препитание възпитават не инициативност, а развиват мимикрийни особености, стратегия на оцеляването, не на креативността. Армия ще има дотогава, докато има война, а война - в многобройните й вариации, май ще има, докато има хора от този вид, който сме днес.
Сигурен съм обаче, че за качествено възпитание на юношите ни имаме нужда не от наборна армия, а от по-ранна педагогика. От много по-добра подготовка на децата ни. От училища с униформи имаме нужда, в които цари строга дисциплина, защото това учи на организираност. Но в които се възпитава толериране и поощряване на тези, които се учат не само да не бъркат стъпката и да не нарушават строя, а да мислят, да правят връзки, да изобретяват, които могат да доведат идеите си докрай. И които на вика "Нема ли кой" от нара на властта не тичат да лъскат чепик и да носят вода, а поглеждат с умен поглед и отвръщат:
- Има, има кой. Но не това, не така и най-вече - не сега.
