"В България има политическа стабилност, страната има реформирана съдебна система, данъчните условия, които предоставя, са много добри и има отлично подготвени млади специалисти, които биха отговорили на очакванията на инвеститорите." Това са думи от края на юни 2016 г. на тогавашния председател на Народното събрание и настоящ министър на правосъдието Цецка Цачева, изречени в далечен Пекин в плах опит за привличане на китайски инвестиции.

Посоката на съдебната реформа е вярна, на финалната права сме. Това пък обяви някъде по същото време тогавашният правосъден министър и настоящ външен министър и вицепремиер не по какво да е, а по правосъдната реформа Екатерина Захариева

По ирония на съдбата точно на Захариева и Цачева им се наложи тези дни да обясняват, че не само съдебната реформа не била свършила, не само че за една година въпросната реформа не е успяла да пресече финалната права, ами че май нещата тепърва ще почват.

Първо Цачева заобяснява, че в далечен Китай тя имала предвид, че само конституционната промяна в раздела за съдебната власт била направена, а пък Захариева обяви, че тепърва имало редица действия, които "да се извършват на законодателно ниво - включително отпадане на предварителни проверки, включително наказателното преследване, злоупотребата с вътрешното убеждение, съдебната карта". Отделно от това тя дори подчерта в прав текст, че



реформата в съдебната система не е приключила,



тъй като предстои да се изпълнят 17 препоръки от евродоклада от Брюксел и предложения от анализа на европейските прокурори за състоянието на българската прокуратура. Нещо повече. Тя даде да се разбере, че трябва и нова конституционна промяна, ама за нея трябвало 160 гласа, а пък ГЕРБ имали само 95.

На този фон председателят на Върховния касационен съд Лозан Панов пък направо обяви курс към "съдебна реформа в дълбочина". "За мен е очевидно, че темата за конституционни и законодателни промени трябва отново да бъде поставена. Да кажем, че без реформа в прокуратурата такава в дълбочина не може да се случи... Определено реформата трябва да бъде в дълбочина. Такава, за съжаление, не се случи. Случи се една мимикрия на реформа", заяви той след натоварената с много очаквания, но завършила с тонове приказки среща с премиера Бойко Борисов. Тук някъде Цачева и Захариева се засегнаха и обявиха, че съдебната реформа досега не била мимикрия.

След всичко това самият премиер пък направо се оказа истински оптимист, че ще се намери най-доброто решение за реформата. "Аз съм оптимист. Ще намерим най-доброто възможно решение и реформата в съдебната система няма да бъде дума", каза в прав текст той. Каквото и да означава това. Премиерът провидя проблем в съдебната система единствено в това, че се създавали "междуличностни конфликти между висши представители на съда, прокуратурата, а преди това и следствието" и към тях "като кърлежи се прилепяли малки политически партии, фракции". И обеща да осигурява средства за съдебната система, като не пропусна да обяви, че тя "била по-добре платена от него". Накрая раздаде съвети на магистратите да се концентрират в "работата си по съставянето на новия ВСС и избора сред съдии, прокурори и следователи". Иначе казано, за човека проблеми в съдебната система няма. Някъде тук се появи и оптимистичен коментар не от който и да е, а от Параскеви Мишу, зам. генерален секретар на ЕК, отговарящ за Механизма за сътрудничество и оценка (МСО). Тя бе цитирана да казва, че



"България е постигнала впечатляващ напредък"



И тук някъде човек направо започва да се чуди и на сегашната власт, и на ЕК. И особено на тяхната приповдигнатост и оптимизъм. Направо да си помисли човек, че вече дела не се насрочват за след месеци, че и години. Че после те не се гледат по още няколко години, че граждански процеси не се проточват вече по 15 години, а пък наказателните минават на три инстанции за по година-две, а не по 10 години.

Че вече няма корумпирани магистрати, че в системата се влиза наистина с качества, а не често с връзки, след срещи на бялата покривка или по роднинство. Че вече един съдебен състав не решава един казус по един начин, а друг по коренно различен. Че няма пълен субективизъм в правораздаването. Че юридическото образование вече е възстановило своя авторитет и че е станало предвидимо и практично. Че вече не се разхождат на свобода хора с по 20-30, че и по 100 висящи дела. Че няма политическа и икономическа обвързаност в системата. Че няма районни съдии с по 1000 дела за гледане, а пък върховни с по 200-300 за разглеждане. Че вече може да се има доверие на свидетели и вещи лица. Че съдебната система не допуска възможността за оправдаване на виновни и осъждане на напълно невинни.

Дали има човек от



всички тези високопоставени оптимисти,



който да може с ръце на сърцето да каже, че нещо от това се е случило?

Защото може ли някой да каже какво точно промени в правораздаването, в правосъдието, в съдебната система последната конституционна промяна? Какво точно се случи, след като например Висшият съдебен съвет бе разделен на две - на прокурорски и на съдийски?

И някъде тук трябва да се отбележи, че за 27 години съдебната система е най-реформираното нещо. На практика всяка промяна в конституцията беше заради нея. Дори и онези изменения, които бяха направени заради членството в Европейския съюз. Десетки, дори стотици са промените в закона за съдебната власт. Бяха написани чисто нови Наказателно-процесуален кодекс, Граждански процесуален кодекс, за първи път бе приет Административнопроцесуален кодекс. Изобщо да не говорим колко милиона евро се потрошиха, за да бъдат направени, консултирани и приети те. Както и няколко промени в Наказателния кодекс (НК), в Закона за нормативните актове (ЗНА). Пак с прословутата съдебна реформа бяха свързани и законите за Търговския регистър, за медиацията, за частното съдебно изпълнение, за адвокатурата, за отнемане на придобитото от незаконна дейност, за мерките срещу изпиране на пари ... И дали нещо се промени след приемането им?



Писани бяха стратегии, приемаха се тържествено,



с фанфари и с ръкопляскания. После по същия начин се приемаха актуализирани стратегии. Защото политиците разчитат на късата обществена памет. Защото и през 1997 г., и през 2003 г. политическата класа тръбеше как има консенсус за кардинални промени в правораздаването. Всичко това се повтори на забавен каданс през 2015 г.

И накрая едно голямо нищо, даващо възможност на куп политици, на всяко правителство, на всеки парламент да започват тази говорилня, това претакане със съдебната реформа отново и отново.

И всичко това е, защото никой не иска да бръкне в раната и да погледне в очите конкретните, истинските проблеми пред съдебната система. Като например постоянно променящите се закони, в част от които измененията се правят, за да се отворят "вратички" към заобикалянето им, или за корупционни практики. Или пък почти повсеместното триинстанционно производство, позволяващо проточването на граждански и наказателни дела с години. Напоследък тук стана още по-завързано, след като с промени в гражданското правораздаване бе направено така, че ВКС сега сам си избира кое дело да пусне на трета инстанция и кое не.

Сред сериозните проблеми



е продължаващото кадрово обезпечаване по неясни критерии



и чрез връзки и познанства, колкото и да се демонстрира обективност и конкурсно начало. Спомняте ли си твърденията на бившия шеф на ВАС и настоящ конституционен съдия Константин Пенчев, който обяви, че "още от създаването на ВСС като орган в началото на демокрацията сме свидетели на една тъжна върволица от безпринципни назначения и уволнения в системата, дори политически". И още: "А колко деца и братовчеди са назначени от предишните съдебни съвети, едва ли може да се изброи". Все неща, които минират правосъдието за години напред. Как точно се промени това?

Както и проблемната досъдебна фаза на наказателните дела, изразяваща се в лошо събиране на доказателства, претрупване с дела, слаба разкриваемост, липса на достатъчен капацитет на дознанието. Както и усложненото законодателство и процедури, даващи възможност само на точно определен кръг от лица да са "наясно" с материята.

Тежък проблем е още изначално



липсата на единни критерии за юридическо образование,



слабата практическа подготовка в хода на обучението.

Или пък как един съдия, на когото се падат няколко десетки дела, успява да изчете материалите по тях, камо ли да вникне, че и да се произнесе обективно и справедливо.

Или да вземем наказателното правораздаване само. Няма хора, които да работят десетките и дори стотици хиляди преписки и дела, продължава безразборното прекратяване, повече от половината от делата са срещу неизвестен извършител, разкриват се по-малко от половината домови кражби, например. Да не говорим за повсеместната замяна на наказателната отговорност с административна глоба, за постоянните споразумения на извършилите престъпления с прокуратурата и слизането далеч под минимума, предвиден като наказание. Пълен провал се оказаха и бързото, и т.нар. незабавно производство. Нито един бос на мафията не е осъден.



Борбата с корупцията се изчерпва в говорене и най-много в условното



осъждане на хванат с подкуп следовател, лекар, преподавател. Престъпността не намаля, не бе ограничен и броят на лицата, които се разхождат с години на свобода с по няколко висящи дела. Оказа се, че близо 800 000 дела и преписки от последните години са прекратени, защото по голяма част от тях давността е изтекла. Или иначе казано - почти пълна, необявена амнистия.

И това са само част от истинските проблеми, на които никой не обръща внимание. Друго си е да се промени някоя бройка във ВСС, да се раздели на две съвета, да се обяснява как нямало пари в системата, колко лош бил сградният фонд.

Всеки и сам може да си изчисли за тези 27 години колко промени в конституцията бяха направени, колко изменения в ЗСВ, колко нови кодекси бяха написани, колко заседания на ВСС минаха, колко министри на правосъдието се смениха, колко мониторингови доклади се анализираха, колко политици изтекоха в историята. И всеки може сам да се замисли какво ни чака още поне 27 години.