Понякога през почивния ден в малкото ресторантче на последната спирка се отбива архитект П.П. За вас той ще бъде П.П., а за мен е Павката П., изгубен другар от детинство, сега вече свил криле и успокоил в София неспокойния полет на живота си. Изрядко успявам да го засека и още по-рядко той ми разказва за любимите си сгради, които е строил в Европа и в Изтока. Но това са разкази откъслечни и неохотни, според мен той запълва огромните паузи по време на нашите почерпки, защото нямаме за какво да си приказваме. Раздялата е като химическо чистене - между хората не остава нищо. Нямаме желание да говорим за себе си, аз също му разправям истории, но моите не са се случвали с мен. Някои от тях са направо от "Нерви и утехи" и когато той изрази съмнение в тяхната достоверност, аз го уверявам, че това дори е писано в един вестник. Като му кажа, че е от вестник, вярва.

Павката се качва от града поне веднъж в месеца да запали свещ в черквата на манастирчето "Свети Илия" - в памет на родителите си и на чичо си Илия, изгубил живота си млад в унгарските бунтове през петдесет и шеста година. Последен е - казва - във фамилията. След него няма кой да го прави. Това го натъжава, обяснява ми каква е работата. Разказът му тече гладко, но през цялото време Павката мисли за друго. Спомням си, че вкъщи е ставало дума за този чичо Илия, майка ми е споменавала.



Чичо Илия, музикант и учител по музика, го взели на война



На фронта получил ордени, от фронта си довел унгарка. Това трябва да е казвала майка ми, за унгарката. Помня, че съм чувал: била от Илонките. Илонки наричали унгарските моми, които наши войници излъгали за жени. Но те стояли малко в България, повечето си заминали. Чичовата невеста, тя не била Илонка по име, също не харесала Плевен, събрала си багажа. Илия, обаче, решил да я последва. Заминал, там се установили в Будапеща, работел като музикант, изпращал снимки: с жена си, с контрабаса. Бил цигулар, но в бирарията работел с контрабас. През петдесет и шеста, като изкарали танковете на улицата, една вечер излязъл от къщи и не се завърнал. Нито съпругата му в Будапеща, нито семейството му в България научили нещо за съдбата му. Тази неизвестност подхранвала всякакви измислици, всички от фамилията имали неприятности само заради вероятността чичото да е бил някакъв контрареволюционер в унгарските събития. Подозренията не се вдигнали, докато в България подозренията имали власт над живота.

По средата на следването си Павката отишъл на екскурзия в Унгария. При стринка - каза той. Заварил стринката омъжена повторно, но много сърдечна. През трите дни в Будапеща не се отделила от него. Разказвала за Илия, поплаквала, накрая му дала малко снимки и... контрабаса. Заставила го да го вземе, отстъпил - не можела цял живот да го държи в къщата на мъжа си. Пренасянето му през три граници било "голямо кино", каза той чисто по плевенски. Т.е. много смешно, истинска атракция. Цялата група стискала палци по митниците. В края на краищата успял да го занесе в Плевен, поставили го в неговата стая и при всяко връщане вкъщи "съжителствал" с внушителния лъскав инструмент. Сега каза, че нощем му се привиждал застанал в ъгъла човек, очаквал да се раздвижи в тъмното, да приближи.



Но това никога не се случило



Докато Павката строял панаирни палати, гари и колежи по земята, къщата в Плевен постепенно, но необратимо се опразвала. Отишли си родителите на чичо Илия, бабата и дядото на П.П. Отишли си майка му и татко му. Домът останал заключен, но все пак останал. Защото махалата наоколо отдавна била срината и заместена от нови сгради. Мястото е почти в центъра и кандидатите напират отвсякъде. Но Павел е единствен наследник и не иска да отстъпи тази къща на времето. Една братовчедка се грижи за нея, влиза понякога, вика майстори за покрива, поддържа градината. Основната й грижа, обаче, е контрабасът. С годините повечето мебели са изнесени и сега инструментът е стопанин на къщата. Разполага се. Понякога идва майстор да го прегледа - чувствителен е към температурите, а там от десетилетия никой не отоплява. Не е ясно някой ще свири ли въобще на него, но Павел се надява. Изрядко отива в града и отключва къщата, ходи на свиждане* с контрабаса. Но това не може да продължи вечно. И къщата, и инструментът чакат той да реши съдбата им. Ако му предложат кадърен проект, може да се раздели с нея. Докато е жив, трябва да определи бъдещето й. След него няма кой да бди за нея. Тогава ще прибере контрабаса при себе си. Ще си правят компания двамата. После вероятно ще го подари на някое музикално училище. Ще го реставрира и ще го даде. Да бъде сред хора след смъртта му. Чичо Илия сигурно би одобрил това. Има дълг и към двамата. На Илия - да съхранява инструмента му докрай...

А на контрабаса - питам - на него какво дължиш?

Длъжен съм да му върна музиката...

------------------------

*Изглежда раздялата наистина изостря чувствата. Видял е П. П. десетки контрабаси в десетки градове. Научил се е да различава подземното им бумтене, което дискретно ръководи музиката. Според него повечето добри контрабасисти са цигани, немалко от тях и от Балканите. Има дори телефоните на някои от тях, записани по програми и менюта. Запалянко е на този инструмент и обича да говори за него.