С възрастния мъж, който ме извика по име в двора на Александровската болница, не бяхме се срещали. Каза, че ме е познал "по спомени". Не бързах в този ден и имах време да съм любезен. Седеше в количка до прясно боядисана пейка, по-късно призна, че се изкушил да подиша миризмата. Не изглеждаше човек с подобни нестандартни желания, приличаше само на болен и много стар човек. И не приличаше, а беше. Очаквах да чуя защо ме извика, но направо нямаше защо.

Човекът, назова се Герасим, имаше неотложен проблем - да си плати сметките. Опасяваше се, че ще му откачат тока, че ще му заведат някакво скорострелно изпълнително дело и т.н. Трябваше да се изтъркаля някак до банкомата при входа на болницата и после до пункта за всякакви плащания през две преки. Е, нали нямах бърза работа, отидохме и платихме. Учудих се на мен самия. Но човекът дори не ме помоли. Просто сподели и толкова.

За себе си ми разказа на другия ден. Пейката беше изсъхнала, слънцето постоянстваше и някъде в дърветата се трудеше кълвач. На новия ми познат току-що бяха съобщили, че изписването му пак се отлага. Беше цяло чудо в наше време да държат човека в болница близо месец. Но това не го разстройваше - "навън" му беше скучно и студено. "Болестите - обичаше да казва някога старият доктор Косталевски - по начало са проблем. Но често могат да се окажат решение - само че на друг проблем." Нещо такова се бе получило и тук...

Старецът се гордееше с житейския си път, бе работил в националната, а после и в други банки, легенда в бранша. Вдовец бе отгледал двама синове, и те образовани и полезни граждани. Бе се противопоставял на съдбата по всевъзможни начини и бе я надвивал всеки път, когато й хрумвало да го пречупи. Каза, че никой никога не го е чул да се оплаква и намира, че е безотговорно да се пада духом. Опитвах да си го представя млад, но това не се получаваше. Беше един дълбоко възрастен човек, с абокат над китката и само близко бъдеще.

В годините на мъжка самота се сближил със симпатична дама, сестра на негов колега от банката. По-млада жена, умна и с лек характер. Огромната нужда да споделят съкровени неща циментирала връзката им задълго. Библиотекарка в читалище, жената била страхотен събеседник, открил, че нейният свят му е липсвал цял живот. (Именно в една от книгите в дома й видял снимката ми. Запомнил я, както помни всичко от годините с нея. С тоя спомен ме и разпознал.) Навлизали в старостта заедно, той по-напред, тя - след него. Каквото останело от пенсиите, отивало за някоя книга, за театрални билети, за евтини неделни екскурзии. Това поддържало нивото им сред околната бедност и нищета. Всъщност ставало благодарение на неговата добра пенсия, нейната служела само за оскърбление.

Започнал да мисли по-често как тя ще живее след смъртта му. Той е отговорен човек, поема дългове и ги изпълнява, никога не се отклонява и влага всичко от себе си. Този път нямало какво толкова и да се влага - една пенсия. Имало все пак възможност, но тя съществувала само за законните съпруги - те наследяват част от пенсията на мъжете си. Изглеждало странно след толкова години връзка да минат "под венчило". Така го казала жената, от което Герасим разбрал, че тя го е мислила неведнъж. Но и да го мислила, със сигурност го била отхвърлила, защото сега се съпротивлявала упорито. Било унизително да се "вземат" поради такава причина, чувствата си ще обидят. Наложило се с лист и молив да я убеждава, че това е най-добрият изход. Най-добрият и заедно с това единствен. Съгласила се със свито сърце. Нещата се подреждали...

Но и не се подреждали съвсем. Притежавал апартамент и малка къща във вилна зона. За да не създава бракът му усложнения, трябвало да ги прехвърли на синовете си. Извикал ги да поговорят. Експлозията от новината го изненадала и смачкала. Не ми го разказа в подробности, спомена само, че са били най-мъчителните дни след смъртта на майка им. Кипнали синовете му и направо се отказали от него. Малката снаха го упрекнала в брак по сметка. Не ги ощетил, не ги обидил, но не могли да го преглътнат. Така разбрал, че те отдавна са го отписали, че не му признават правото на някакво дори незначително бъдеще. Това просветление всъщност било жестоката цена на жеста, който замислял за своята приятелка. Платил цената. Но и това се оказало несполука.

Младоженката живяла съвсем кратко, отнесъл я банален грип. Герасим овдовял отново. Благородният му план се провалил. Жертвата му се оказала безрезултатна: връзката с децата му била разкъсана, обидата и разочарованието зеели между тях. Сега е сам и чака да го вземе Мракът. И даже като че ли с нетърпение го чака...

Тези дни научих, че Мракът е прибрал Герасим. Затова и ви разказвам за него. За неговите чувства и за неговия порив да се погрижи за любимата жена. И за злобния, отмъстителен живот, който го наказва, загдето е понечил да го надхитри. Наказва го по най-изтънчения начин - като обезсмисля неговата жертва. Някога великият професор Любомир Тенев ми беше казал, че и най-знаменити пиеси, когато бъдат преразказани сбито и без украса, се свеждат до банални житейски сюжети и съвсем не звучат възвишено или героично. Изреди ми няколко прочути трагедии - истина беше. Историйките се оказаха семпли, някои дори дребнави. Безсмъртието им идва от страстите, от болките, от чувствата и жертвите, с които този сюжет се пресъздава, както и от силата, с която той отеква в зрителя през столетията.

Така и житейската драма на Герасим, ако бъде качена на сцена, сигурно ще зазвучи епично, класично, дори антично. Но сцената не обича такива безизходни истории. Не ги обича и животът - не защото не са позитивни, а просто защото са му много. И всяка една му идва в повече...