Този двусмислен въпрос "Написа ли си стихотворението?"
не е патентован от В. Задават го немалко поети на други поети. Едни, за да прикрият своето безпокойство, че самите те си губят времето и не работят както трябва за вечността. Други, за да смутят онези, които нямат съмнения в своето сигурно обезсмъртяване. Натрапчиво и пошло задаван, той загубва своя буквален, но и сакрален смисъл: дали въобще, досега, в живота си имаш написано едно истинско стихотворение, едно Стихотворение, което ще остане след теб, едно Стихотворение, което да влезе в Поезията? Написа ли си Стихотворението - не днес, а изобщо? Трябва кураж да се запиташ, но отговорът възможен ли е, кой да ти каже?
(В поезията предубежденията нямат никаква стойност. Велики поети са писали всеки ден, а може би и по три пъти на ден. Други поети са отронили по две-три десетици и така са останали в световната класика. Може би не бива да се драматизират отлитащите часове, отлитащият живот дори, навярно не е задължително и да се пълнят с куплети. Освен това не като поет, като читател ще кажа: ако имаш добри стихотворения, не ги затрупвай с други, незначителни, та после никой да не може да ги намери.)
Стихотворението е тема, избягвана в литературния свят.
Ще прочетете, че някой поет написал книга, но рядко - стихотворение. Прославят мастити поети за книгите им, но избягват да обсъждат стихотворенията в тях. Подробно разказват какво "разглежда" авторът в книгата си, но самите те не посочват и не коментират отделното стихотворение - силно ли е, талантливо ли е, има ли изобразителна стихия, има ли заряд, правда, очарование? Възможна причина за избягване на подобен критически поглед е това, че едно подобно взиране би обезсмислило безпринципните похвали в днешните откровено рекламни отзиви. Но така беше и преди: мнозинството разхвалени автори от миналото не оставиха и драскотина в съзнанието на читателя. Паметта се разтоварва от книгите, задържа стихотворения, когато са й нужни. "Написа ли си стихотворението" е въпрос съдбовен за всеки, който се препъва по това поприще...
Ако не съм ви още разказал за смешния епизод с поета Петър Алипиев, пропуснал съм. Сега се поправям. Петър Алипиев бе поет рядък, в много отношения неподражаем, изтънчен и органичен. Беше поет от Господа и не злоупотребяваше с това. Него не можеше да го попиташ дали си е написал стихотворението за днес. Не би ти минало дори през ума. Та Петър Алипиев обичаше да сe преструва на грандоман. (Дори и да не се е преструвал, отиваше му.) Бях младеж още и той реши да ме изненада. Пред куп други поети ме похвали: имал съм три-четири стихотворения. Не бях подвластен на неговото самочувствие и отвърнах с византийска любезност: благодарих му и му пожелах един ден той също да има някое и друго стихотворение. Избухна смях, някои дори изръкопляскаха. Приятно беше да му се натрие носът. Дори и да се правеше на безсмъртен, той все пак наистина превъзхождаше повечето от тях, те го съзнаваха и сега се забавляваха от сърце: Пешо най-сетне си намери майстора.
Той се отдалечи нацупен, но на другия ден ми каза, че мислил и решил, че съм прав. Цялата работа е да имаш няколко Стихотворения. Няколко Стихотворения, достойни да останат в Поезията. Беше сериозен, доброжелателен, дори ласкав.
Стори ми се, че изрича думата "Стихотворение" така, че главната буква да се чува...
ЛИСИЧЕ
Такава безпределна синева
май месец тука не познава.
Косачи крачат в меката трева.
Под облаците паяжина плава.
Дъхти на гюзум слънчевия ден.
Потръпва лайката, белее.
Един щурец, като листо зелен,
виси на сламчица и пее.
Сред тая вечна, мила чистота
и в тоя рядък миг, когато
светът е цял изпълнен с доброта,
с опалови отблясъци и злато -
косач, изправил чорлава глава,
изплашил пеещо до него птиче,
със вик работниците призова:
- У-ууу... насам, открих лисиче!...
И всички бързо, на табун голям,
нарамили коси и дълги вили,
се втурнаха след миг натам,
звяр в храстите и в себе си открили.
И тичаха, и викаха: "Бий, дръж" -
доде лисичето застена.
С коравите си пръсти дребен мъж
го тури мъртво до купена.
И легна то далече от света
в сеното също като живо.
Кадънки пееха във утринта
и се ухажваха щастливо.
Звънеше горе синият простор.
Летяха пухчетата бели.
И хората, с доскоро мътен взор,
стояха там, глави навели.